Вятърни мелници

С всяко утро тичам към себе си,

както в дългото парещо лято.

Този вятър оплита косите ми,

а очите са мидни остатъци.

Всички думи са вятърни мелници.

А ръцете са сухи и пясъчни.

Ще мълча. Ще прошепне ли вярата?

Имам нужда от истински залези.

Тротоарът е сив, а небето ми

във червено проплаква, изгарящо.

През сърцето минаващи влакове.

И разплакана вече е гарата.

А по устните бягащи спомени,

бледи стъпки оставят след себе си.

Всички думи са вятърни мелници.

Изпочупени истини, шепнещи.

Ще зашия без думи небето си.

Бледо слънцето гали страните ми.

Всички думи са вятърни мелници.

А пък аз  -  неразказана приказка.