Дух


Излизам пак на улицата. Тъмно е.
Не ми е вече никак до разходки.
Тежи ми този свят на раменете.
Мълчи ми се. И никакви въпроси

не искам да задаваш чак до утре,
защото ще се пръсне синевата.
Затичвам се. И чакам да ме върнеш,
когато свия пак на светофара,

и тази вечер светнал във червено -
съвсем да ми отива на обувките.
А ти, като едно послушно ехо,
повтаряш всяко тропване по стълбите.

Завъртането на ключа повтаряш,
отварянето на прозореца и душа.
Вратата ли? Недей да я затваряш.
Седни да си починеш, че е късно.

Отново те усетих. Как? Не питай.
По дишането точно зад врата ми.
До днес си мислех- сенките не дишат.
Но ти живееш скришом във дома ми,

в сърцето ми, над горната ми устна.
И все танцувам вечер със духа ти.
Живееш в мен. Забравих да те пусна.
И вече оцелявам със дъха ти...

Коментари

Най-четени думи