Квартално

Не мисли, че не знам, че това съществуване

няма никакъв смисъл. И сме само герои.

Ти отсреща стоиш. Аз отвътре те чувствам.

И се питам дали ще ни срещне завоя.

Във червено премигвам всеки ден, всяка сутрин,

щом ме види,  добър, точно там светофара.

Тогава си мисля - този рай е прекръстен

на една малка улица, скрита в квартала,

дето всички съседи се познават до болка.

И разказват света си все там в асансьора,

гледат петунии във сандък на балкона

и в антрето им няма нито кътче за спомени.

А пък аз съм такава - всичко все ще запомня.

Тези спомени пак ще събудят умората,

ще довършат съня, със сърцето ще спорят

и кажи после кой във душата е ровил.

Но аз съм от тези - предпочелите стълбите.

В кръговрата със тях все си сменяме ролите.

Нямам общо с дъжда, нито нещо със локвите.

И ужасно ми липсват керемидени покриви.

А и вместо петунии, си отглеждам звезди.

На балкона съм само когато се стъмни.

Ти отсреща стоиш - всеки дъжд уловил.

И мечтите ми често преброяваш на пръсти.

Затова в този пъзел, във тази мозайка,

нямам избор, освен да те чакам на ъгъла.

Всички шумове просто ухото ми драскат.

А пък ти, междублоков, си моето чудо.