Полети и думи

... и се затваряш в себе си все повече,
нямаш избор да бъдеш свободен.
Някакви светове те обграждат измислени,
думите режат до кокал и повече.
Стъпваш погрешно, където отиваш,
бъркаш при всяка изминала крачка.
Срещат те хора, които не виждат
и отминавате поотделно нататък.
Изгубен е смисълът на всяко общуване.
Вече не мога дори да говоря.
Вече не искам дори да ме чуват.
... и се затварям в себе си все повече.

Пролетта дойде - май това е най-хубавото, което може да се отбележи този март. Още в първите дни слънчевите лъчи донесоха доза топлина, достатъчна да си поемам въздух малко по-леко.

Не знам дали и вие сте така, но за мен времето понякога тече така, че един ден не е 24 часа, а поне 48. И все се чувствам, че нищо не съм свършила, а като се обърна назад се оказва, че греша ужасно. Ето и частица от нещата, които правих, харесах и обикнах този месец:
Книгите  Не знам как успях да го направя, но прочетох повече книги от обикновено. Не знам и дали се дължи на организация на времето или просто на това, че случих на наистина прекрасни книги.

Първата беше „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл – професор по неврология и психиатрия във Виенския университет и основател на логотерапията – екзистенциална психотерапия, в основата на която е търсенето на смисъла в живота на всеки човек. Франкъл поднася по човешки начин преживяванията си в концентрационни лагери, където загиват всичките му бл…

Здравейте, читатели, които по някаква причина наминавате тук, я да летим заедно, я да падаме. Признавам, че февруари беше доста труден и осъзнавам, че това не е никак добро начало, което да ви задържи да четете. Но пък много ми се иска да запазя този блог такъв какъвто винаги е бил, каквото и да се случва - искрен и дори наивен. И пълен с безсмислена информация.
Признавам, че през този месец енергията ми падаше неимоверно и нямах никакво желание за нищичко - от ядене до каквото и да е приятна дейност за разсейване на ума. Апатията е страшно нещо. Като включим и това, че бях болна половината месец и променливостта на времето, липсата ми на енергия е поне мъничко разбираема. Просто исках да спя, завита през глава. Сигурно всеки има такива моменти. Като тегля чертата обаче, има някои истински щастливи момента - частички,мигове, които светят като светулкив тъмното и така ме преведоха до края на малкия Сечко.

Ако ви се споделя, може да ми разкажете в края на поста как вие се справяте с та…

Миналата година започнах януари със списък от десет любими неща. После обаче ежедневието ме обзе и не ми оставаше време да отделя какво ме е зарадвало през изминалите дни. Сега обаче пак ми се иска да го направя, не за да се вкопчвам в отминалото, а да му отдам нужното, защото си струва, а може и някой друг да си хареса нещо покрай мен. Ясно е, че тези класации са обречени на провал още от своето начало. Още първата седмица, в която съм изморена, няма да мога да се мотивирам да напиша дори и ред. Но... надеждата умира последна.
1. Колкото се може повече цветове в мрачните дни  Още в първите дни на януари ръчно правеното бижу от моя колежка и приятелка, в чийто талант вярвам безрезервно, внесе нежни тонове в ежедневието ми. Като един не особено голям фен на розовото, или поне не по онзи банален момичешки начин, се радвам, когато мекотата на цвета ме докосне по особен начин и все пак искрено ме радва и допълва.

El Mo умее да внася светлина и в най-мрачните дни, и дори когато не вярва н…

цялата сериозност се изпарява,
времето спира по свой начин,
бягат невидими минути из стаята,
най-после
душата излиза от рамката,

смехът е най-бързото бягство,
изведнъж всички стени падат,
всичко излиза извън очертанията,
най-после
някаква усмивка се появява.

някакви други хора мечтаят
в търсене сред сълзите на своето,
най-после
бягат боси по онази поляна
в съня на възможното.

Никога времето не е летяло така бързо както през изминалата година. Колкото и да ми се искаше да поспра и да погледна отстрани между единадесетте полета, мотивиращата ми работа, страничните проекти, които правя от сърце, срещите с изключителни хора, сватбите на любими приятели, концертите, които ме разтреперват и карат да пърхам от вълнение, книгите с поезия и бягствата сред природа, думи и изкуство, все не успявах да го направя както ми се искаше.

Дали се научих да летя? Не знам. Все още се случва да разпервам неправилно криле, в размаха си да раня някое клонче, нечия емоция; когато пък се пусна по течението - да падна или да се изгубя; понякога се налага да намаля височината и да се спусна в ниското, но пак съм себе си, а понякога да поискам повече отколкото мисля, че мога и да се извися. Разбира се, всичко това е невъзможно без хората в сърцето ми. Те сбъдват всеки полет, преди да съм повярвала, че ще се случи. Не казвам "до мен", защото разстоянията са незначителни, кога…