Полети и думи

  6 октомври, 2019 година.  Записваме у дома, седим по пода и диваните, пием капучино и говорим за есента. Някак хаотично вадя стихосбирки и започваме да четем и правим записи. Аз съм болна, гласът ми се изгубил някъде, но нямам идея за следващата есен и какво би било да си болен, сега е просто сезонното. Нямам идея колко нужни ще са ни тези записи. Една година отлагам да ги сглобя и да благодаря на тези момичета – че ей така можем да споделяме едно пространство, в което четем поезия. Тези записи са още едно доказателство, че онова, което живее у нас, все някога ще се роди , все някога ще заживее...въпреки страховете, неувереността, въпреки цялата лудост наоколо. Думите са спасение, така банално е да го казвам. Аз чета Иван Ланджев, Недоразумението. Елена Мончева чете Аксиния Михайлова, Дъжд. Атанаска Илинчева чете Елица Мавродинова, Евентуална поема. 

Разбираш, че вътрешният ти човек пораства – водиш се не от това как ти ще се почувстваш, а какво ще донесеш на другия, изливайки му цялата тъга,която носиш в себе си. Какво очакваш? Какво си представяш? се питаш. А преди не си подозирал за съществуването на тези въпроси, погълнат от себе си, от своята важност. Разумно е да замълчиш, ти казва един глас и ти преглъщаш думите в пресъхналото от безпокойство гърло.

Където и да си, ще виждаш себе си. По всичките ъгли, из всички прелези. По гари и мостове, в други хора, По пътища и в самолетни полети. Където и да си, ще искаш повече. В квартири, домове и чужди помисли. Нещотърсач, загърнал се във спомени. Където и да си, все бродещ си.

The Lovers I, 1928 by René Magritte Като пълен лаик миналата есен се впуснах в един курс по съвременно изкуство , който съвсем ме отвя и повлече в необятния свят на изкуството. Завърши с пижамено парти - като един сън, от който се събуждаш съвсем нов или не съвсем друг, или съвсем себе си. Не бях чувала за Нада Нешева и курса ѝ по съвременно изкуство, но близо година от неговото начало, не спирам да повтарям колко много си заслужава и колко ценно е времето, в което опознаваш себе си, търсиш знания и, честичко, оставаш абсолютно зашеметен, отнесен и притихнал от възхищение. Edvard Munch, The kiss Винаги адски много съм обичала да обикалям музеи и галерии, да разглеждам дори сама и да се гмуркам в картини, фотографии, скулптури. Никога не съм знаела, само съм чувствала. Но сега се чувствам още по-уютно и още по-влюбена в този свят. Самият факт, че пиша тук в една голяма творческа криза (да, отново) показва колко голямо значение има за мен това събитие. И колко важно за м

колко много неща се променят всеки ден, колко малко неща остават такива каквито са... научих се, че поезията ще остане, че е моят остров-спасение, моето облаче-бягство, моятa скришна любов, моето "тук съм себе си" място... имам нещо мое от моята същност съществено, моя вселена отнесена, моя вечност безсмъртна, живот от живота ми, мое дете безплътно. честит ден, поезийо. не се страхувам, че те няма, защото винаги си тук.

Да бъдеш едновременно и птицата, и размахът ѝ, и песента ѝ... това ми се струва, че само поезията го може. И понеже сметнах за егоистично да пазя такива съкровища само за себе си, реших да ви споделя най-добрите български стихотворения, които прочетох в последните 10 години . Оказа се накрая, че съм избрала само "женска" поезия, съвсем не нарочно, не от женска солидарност и не защото няма добри мъже поети... просто това е най-доброто за мен. А и така си оставих вратичка някой следващ път да ви споделя втора порция от най-доброто. За тези стихотворения нямаше нужда да отварям тефтери, не се питах - "как беше това стихотворение?", не търсих в Google - това са думите, които са в ума ми, които обичам. С тази публикация ви казвам - благодаря, а на тези, които ще четат за първи път - enjoy! Елица Мавродинова Крачка Аз все по-често мисля за раздяла със всичко, до което се докосвам: с постелята на топлото ми тяло, с опората на верните ми кости. В