Публикации

Настоящето

2018 сбъднати желания, тъги и радости по пътя

Изображение
Никога времето не е летяло така бързо както през изминалата година. Колкото и да ми се искаше да поспра и да погледна отстрани между единадесетте полета, мотивиращата ми работа, страничните проекти, които правя от сърце, срещите с изключителни хора, сватбите на любими приятели, концертите, които ме разтреперват и карат да пърхам от вълнение, книгите с поезия и бягствата сред природа, думи и изкуство, все не успявах да го направя както ми се искаше.

Дали се научих да летя? Не знам. Все още се случва да разпервам неправилно криле, в размаха си да раня някое клонче, нечия емоция; когато пък се пусна по течението - да падна или да се изгубя; понякога се налага да намаля височината и да се спусна в ниското, но пак съм себе си, а понякога да поискам повече отколкото мисля, че мога и да се извися. Разбира се, всичко това е невъзможно без хората в сърцето ми. Те сбъдват всеки полет, преди да съм повярвала, че ще се случи. Не казвам "до мен", защото разстоянията са незначителни, кога…

непоказвани кадри, неразказвани думи

Изображение
Много дълго отлагах да разкажа за едно пътуване. Вълнуващо и непознато, то живееше в мен без да мога да отсея най-ценното, най-истинското. Може би просто между ежедневните задачи не успявах да погледна отстрани на този полет над океана и оставените в мен отпечатъци. Това ме плашеше, защото спомените се изплъзваха като пясък между пръстите, щом идваха нови преживявания.

А на мен все ми се иска да мога да запазя най-важното и, щом затворя очи, да гo преживея отново.

Направих си труда да проверя, че разстоянието между София и Вашингтон е около 8000 км, макар цифрите никога да не са ме впечатлявали. Беше ми невероятно интересно да следя полета на екрана пред мен, виртуалното самолетче обикаляше Земята и показваше къде точно се движим. Очакваха ме още 6 полета, преди да се прибера. Вълнението ме гъделичкаше (като любопитство, което расте у мен и не ми дава мира) и ме караше да усещам живота по един непознат до този момент начин. Усещах го по ръцете си, които изтръпваха - всъщност дясната …

аз

Изображение

Понеже има хора, които ме четат тук...

Изображение
... да споделя, че моята приятелка Вида (внучка на Павел Вежинов и прекрасен човек) ме покани за модератор в Greenwich Book Club-а за българска литература. И аз като един обичащ думите човек първо се поколебах жестоко ще се справя ли, а после приех с охота. Не знам какво ще говоря, но избрах да е за една книга, която така омагьосва, че свят ти се завива.


 "Пътуване по посока на сянката" е първият и единствен засега роман на Яна Букова - преводач, поет, автор на разкази, човек на думите и финото преживяване на света. Не помня как ме намери тази книга, може би така както ни намира сянката ни, където и да отидем, но влюбването беше дълбоко и главозамайващо. Облаците ми изглеждаха други, земята ми говореше, слушах истории и се чудех истина ли са или измислица. Яна Букова пише както най-обичам - в транс, в едно дълбоко потъване на душата по стъпките на историите. Самата тя споделя, че разказите я водят и изискват от самата нея да ги разкаже. Аз вярвам в това писане и не смятам, че…

Топлина, изплетена от спомени и бабини ръце

Изображение
Миналата зима Александър Н. започна инициатива, която обичам и подкрепям не само с две ръце, но с цялата си душа, сърце и ум. В един супер студен януарски ден се впуснахме да снимаме ръчно изплетените от бабите шалове из мъглите на Витоша (аз, разбира се, не можех да си открия ръкавиците, за шапка да не говорим). Носът ми почервеня с първото преобличане на палто-яке. Непредвидено снежинките заваляха и започнаха да галят лицето ми. Мъглата беше толкова красива, магична в самотата си, в тишината, която обгръщаше думите и смеха ни. Снежинките покриваха косата и лицето ми, всичко побеляваше. И днес с първите снежинки се върнах някъде там между дърветата на онази събота и чашата топъл чай в ръцете си накрая.

И сега, когато гледам тези снимки, не усещам студ, а топлина.  Може би, защото шаловете и днес предават уюта на бабините ръце, които са вплели част от душите на жените, които ги създават. Те са весели баби с румени бузки, каквато аз никога не съм имала, защото моята баба е строга, но с…

the lack of you

Изображение
Болезнено ми е това раздалечаване, което със годините нараства. Аз искам нещо да ти кажа, но сигурно дори не си във стаята. Разхождаш се наум по други пътища, душата ти лети из необяти. Аз искам нещо да ти кажа - и повярвай ми понякога като дете мечтая да си говорим в цветове като в предишното усмихнато и леко време, в което всичко, за което се замисляхме бе ранното порастване и времето.
А времето не спря да ни надбягва, където и да бягахме неистово. Аз искам нещо да ти кажа и повярвай ми -
понякога наистина ми липсваш.