Полети и думи

как искам да ти разкажа за онези светлини, за онези облаци, за онези полети, 
в които те нямаше, 
в които те имаше.

Е, мили ми, които следите този блог, който от няколко години издъхва бавничко, надявам се в близкото бъдеще да има какво да четете по-често в това небе от думи. Именно заради това „Небе за птици“ стана „Полети и думи“ – освен нови поетични вдъхновения, ще ви споделям в проза и други мисли и радости, които се надявам, че ще са ви интересни.

Не, не ме хваща логореята отново, нито слагам край на мълчанието, но ако публикувах пост всеки път, когато си помислях за блога си, вероятно щяхте да четете публикации всяка седмица. За съжаление, притисната между задачи и нуждата от почивка, писането остана на заден план, но продължава да ме гъделичка.

Реших да съживя блога с темата за това колко е важно да бъдеш грамотен в онлайн пространството, защото това ще е основата на всичко, което откривате тук. И също - без фалшиви новини, невярна информация и лъжи - „По-малко говори, по-малко говори, и ако може истината само...“, както пише Иван Теофилов. И защото ми се струва, че не осъзнаваме значимостт…

Елин Рахнев е от онези хора, които харесвам безкрайно. За които дори не мога да обясня какво влияние оказват върху мен, а и не искам. Поезията на Елин, умението му да подрежда думите по точно онзи начин, който води душата ми към най-красивите кътчета на тъгата, са моя вечна любов.

Когато чета Елин винаги се задъхвам - усещането е сякаш тичам след влак, в който пътува някого, на когото винаги ще се чувствам сякаш не съм казала всичко, което искам. Винаги се разтрепервам сякаш за първи път казвам обичам те. Винаги се чувствам сякаш излизам извън тялото си и се виждам - усмихната до уши от вълнение под една улична лампа в една особена есен.
Където свършват устните ти и започва есента, е последното парче, което слушах. И после многолистната тъга по теб. Мащабната печал по тебе, зелда. Обичам Елин Рахнев, защото след всеки прочит на неговата поезия се усещам в особен ритъм, който не може да бъде повторен от нищо друго. Повтарям думите. Тананикам ги в ума си. Стават моя мантра. Кънтят…

Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента… вероятно то е било обагрено с някакви багри — но какви?
Съществуват ли още такива багри?
В момента, в който пиша тези редове, навън ръми ситно: късна есенна вечер. Срещуположните блокове изглеждат лилави в мръсносивата мъгла. От време на време долу спира рейс, с отварящо-затваряща се врата. В стаята пълзят сенки, но сянката на Георг Хених не е между тях. Никога не съм усещал самотата тъй силно., „Балада за Георг Хених“
Отдавна не съм наминавала тук, но за Пасков си заслужа да се пише и говори максимално. Ако въобще човек може да намери подходящите думи, ако въобще може да изрази дори частица от емоциите, които предизвиква творчеството му.

Рядко се запалвам безумно по нещо. Нямам един единствен любим автор, нито книга, нито филм. Е, може би понякога слушам една и съща песен дни наред (или месеци). Не обичам окулторяването, не намирам за нужно да поставяме на пиедестал каквото и да е. Опитвам да приемам изкуството, а и живота с от…

Как намаляват с времето някои желания, това си мисля напоследък. Как закърняват инстинкти. Но по-хубавото е как някои неща никога не се променят. 
Започнах този блог с пост всяка седмица и голяма част от стихотворенията и мислите ми така и не останаха запечатани в този виртуален дом. После започнах да публикувам все по-рядко, а след това и да пиша. Онази гъделичкаща нужда на върха на пръстите и на ръба на сърцето ми изчезна.

Колкото повече се случваше, толкова по-малко исках да пиша, да разказвам, да говоря. Колкото повече имах да разкажа, толкова по-бял оставаше белият лист.

Но все по-често сънувам думи. Появяват се винаги в онези най-тъмни часове на нощта, когато можем да видим звездите. Пулсират в ума ми, все повече сякаш в ума, отколкото в сърцето. Нямам сили да ги запиша, казвам си, че няма как да не ги помня сутринта. Но щом отворя очи и подхвана ежедневните задачи, няма и следа от тях. 
Спомних си снощните, благодарение на един искрен и спонтанен разговор с цветен човек. Това,…

докато аз
обикалям непознати улици
и вътрешни стаи
опознавам чужди стени
и руша своите

той
пораства с няколко сантиметра
и няколко белега
малко смърт, много живот
и още светлина

една прегръдка в ума ми
през всички граници и реки
и всичко си идва на мястото

без системи,
бели стени
и страх.