Полети и думи

Пролетта дойде - май това е най-хубавото, което може да се отбележи този март. Още в първите дни слънчевите лъчи донесоха доза топлина, достатъчна да си поемам въздух малко по-леко.

Не знам дали и вие сте така, но за мен времето понякога тече така, че един ден не е 24 часа, а поне 48. И все се чувствам, че нищо не съм свършила, а като се обърна назад се оказва, че греша ужасно. Ето и частица от нещата, които правих, харесах и обикнах този месец:
Книгите  Не знам как успях да го направя, но прочетох повече книги от обикновено. Не знам и дали се дължи на организация на времето или просто на това, че случих на наистина прекрасни книги.

Първата беше „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл – професор по неврология и психиатрия във Виенския университет и основател на логотерапията – екзистенциална психотерапия, в основата на която е търсенето на смисъла в живота на всеки човек. Франкъл поднася по човешки начин преживяванията си в концентрационни лагери, където загиват всичките му бл…

Здравейте, читатели, които по някаква причина наминавате тук, я да летим заедно, я да падаме. Признавам, че февруари беше доста труден и осъзнавам, че това не е никак добро начало, което да ви задържи да четете. Но пък много ми се иска да запазя този блог такъв какъвто винаги е бил, каквото и да се случва - искрен и дори наивен. И пълен с безсмислена информация.
Признавам, че през този месец енергията ми падаше неимоверно и нямах никакво желание за нищичко - от ядене до каквото и да е приятна дейност за разсейване на ума. Апатията е страшно нещо. Като включим и това, че бях болна половината месец и променливостта на времето, липсата ми на енергия е поне мъничко разбираема. Просто исках да спя, завита през глава. Сигурно всеки има такива моменти. Като тегля чертата обаче, има някои истински щастливи момента - частички,мигове, които светят като светулкив тъмното и така ме преведоха до края на малкия Сечко.

Ако ви се споделя, може да ми разкажете в края на поста как вие се справяте с та…

Миналата година започнах януари със списък от десет любими неща. После обаче ежедневието ме обзе и не ми оставаше време да отделя какво ме е зарадвало през изминалите дни. Сега обаче пак ми се иска да го направя, не за да се вкопчвам в отминалото, а да му отдам нужното, защото си струва, а може и някой друг да си хареса нещо покрай мен. Ясно е, че тези класации са обречени на провал още от своето начало. Още първата седмица, в която съм изморена, няма да мога да се мотивирам да напиша дори и ред. Но... надеждата умира последна.
1. Колкото се може повече цветове в мрачните дни  Още в първите дни на януари ръчно правеното бижу от моя колежка и приятелка, в чийто талант вярвам безрезервно, внесе нежни тонове в ежедневието ми. Като един не особено голям фен на розовото, или поне не по онзи банален момичешки начин, се радвам, когато мекотата на цвета ме докосне по особен начин и все пак искрено ме радва и допълва.

El Mo умее да внася светлина и в най-мрачните дни, и дори когато не вярва н…

цялата сериозност се изпарява,
времето спира по свой начин,
бягат невидими минути из стаята,
най-после
душата излиза от рамката,

смехът е най-бързото бягство,
изведнъж всички стени падат,
всичко излиза извън очертанията,
най-после
някаква усмивка се появява.

някакви други хора мечтаят
в търсене сред сълзите на своето,
най-после
бягат боси по онази поляна
в съня на възможното.

Никога времето не е летяло така бързо както през изминалата година. Колкото и да ми се искаше да поспра и да погледна отстрани между единадесетте полета, мотивиращата ми работа, страничните проекти, които правя от сърце, срещите с изключителни хора, сватбите на любими приятели, концертите, които ме разтреперват и карат да пърхам от вълнение, книгите с поезия и бягствата сред природа, думи и изкуство, все не успявах да го направя както ми се искаше.

Дали се научих да летя? Не знам. Все още се случва да разпервам неправилно криле, в размаха си да раня някое клонче, нечия емоция; когато пък се пусна по течението - да падна или да се изгубя; понякога се налага да намаля височината и да се спусна в ниското, но пак съм себе си, а понякога да поискам повече отколкото мисля, че мога и да се извися. Разбира се, всичко това е невъзможно без хората в сърцето ми. Те сбъдват всеки полет, преди да съм повярвала, че ще се случи. Не казвам "до мен", защото разстоянията са незначителни, кога…

Много дълго отлагах да разкажа за едно пътуване. Вълнуващо и непознато, то живееше в мен без да мога да отсея най-ценното, най-истинското. Може би просто между ежедневните задачи не успявах да погледна отстрани на този полет над океана и оставените в мен отпечатъци. Това ме плашеше, защото спомените се изплъзваха като пясък между пръстите, щом идваха нови преживявания.

А на мен все ми се иска да мога да запазя най-важното и, щом затворя очи, да гo преживея отново.

Направих си труда да проверя, че разстоянието между София и Вашингтон е около 8000 км, макар цифрите никога да не са ме впечатлявали. Беше ми невероятно интересно да следя полета на екрана пред мен, виртуалното самолетче обикаляше Земята и показваше къде точно се движим. Очакваха ме още 6 полета, преди да се прибера. Вълнението ме гъделичкаше (като любопитство, което расте у мен и не ми дава мира) и ме караше да усещам живота по един непознат до този момент начин. Усещах го по ръцете си, които изтръпваха - всъщност дясната …