Следпремиерно за "Песента на бързолетите" и поезията

Някои неща ще са точно, както си ги представяш. Други - не съвсем. Видях лица, които не бях виждала от години и не видях други, които много исках. Разбрах пак, че когато имаме желание, начин винаги се намира. И не е нужно да сме много активни онлайн, там, където можем да се срещнем на живо е по-важно. Но ако не се осмелиш, никога няма да разбереш до колко представите ти съвпадат с реалността. Понякога е добре да ги разбиеш, а друг път - да се изненадаш и създадеш нови. 

Благодаря на Жанет-45, че повярваха в тази книга, че я има на хартия; на хората, които я прочетоха още като ръкопис и ми помогнаха да я направя по-добра; на Бени, че ме води през тази вечер и за разбирането, че от вълнение на моменти се отнасях в отговорите на въпросите ѝ. Продължавам да вярвам, че се изразявам по-добре в писмен вид и затова по-долу можете да прочетете тези въпроси с нейно съгласие. Имам какво още да уча по отношение на слушането и контролирането на мислите ми в емоционални моменти.

Запазвам си няколко думи (и снимки тук) - кураж, доброта, жилавост, елегантност - за дните, в които ще ми е нужно да се изправя отново, а и за да помня този ден. И забързания пулс в началото, и спокойствието в края ❤️

Бени: Има много въздух в “Бързолетите”, много вода, много пространство. Минаха близо 10 години от предишната ти стихосбирка, “Разговор с водата”. Какво се случи с писането ти през тези 10 години?

Надявам се, че порасна, промени се. Уча се точно на това - да има пространство, това е нещо, което мой близък ми каза преди много години и често се сещам - за да има равновесие, трябва да има пространство. Търся равновесие между формата и смисъла, между естествения порив на думите и умението да се отделям от тях, да ги чета като чужд текст, за да донесат нещо и на непознат читател.

Бени: Има едно непрестанно тръгване, потегляне, движение в тази книга, самият ѝ дъх е като “бързолет”. Как се случи подреждането на книгата в тези 3 части?

Много го мислих това подреждане, в началото като започнахме да работим по книгата с Аксиния ми се струваше много хаотична. Много исках да постигна единност, някак да прелива като вълна, като полет. И просто в един момент, не знам точно какви емоции и сили те застигат, когато има такава голяма промяна в живота ти, като това да станеш родител, но просто както ги бях разпиляла по пода, много ясно видях как се разграничават, но и как си приличат по някакъв начин - макар и писани по различно време, можех да ги отделя като глави на роман. Винаги съм се възхищавала на добре подредените книги,  не знам дали се е получило - но Аксиния одобри тази подредба и ми помогна да не се изгубят, да не се “задушат” или направо убият едно друго.

Бени: Въпросът за “работата на поета” ме вълнува много. Как ти се отразява това да имаш работа на пълен работен ден, която не е свързана директно с творчество (както я разбирам аз) и писането?

Отразява ми се различно в различните периоди от живота - носило ми е много тежест и умора, разочарование, че други неща движат света, но понякога ми носи много хармония и вярвам, че това да имаш определен ритъм в живота си, не режим, а ритъм също дава пространство. Но и да имаш стабилна опора, която да позволява умът да се рее, да расте. И не на последно място е средата - имам щастието да съм обградена от много талантливи и подкрепящи хора, самите те творци под една или друга форма. И това някак ни обединява - осъзнаването, че няма как да си цялостен, полезен, адекватно ангажиран в работата си, ако нямаш нещо свое, в което да вярваш дълбоко.

Бени: Да поговорим за формата. В “Разговор с водата” има доста повече рими, има по-рязко очертани строфи. “Бързолетите” визуално и ритмично стоят едновременно по-свободни (като форма) и по-стегнати (като съдържание). Какво определя формата на стихотворенията, които пишеш? Доколко е съзнателна част от процеса изобщо? Важна ли ти е?

След “Небе за птици” и “Разговор с водата”, и колебанията в поезията, формата изгуби значението си… Иван Ланджев казва в едно интервю, че човек пише, както чете - и съм склонна да се съглася, защото колкото повече чуждестранна поезия чета, толкова повече търся друго в думите си. Класическата форма ми е била по-скоро естествена, не съм я търсила, но съм я следвала, както сега - вярвам, че стихотворенията имат свой ритъм, но смисълът им не се води от него. Може той да се счупи, да се развали на места - грешката е вярна. И точно това ни прави хора - грешката, това, че се спъваме в един и същи камък, и после пак минаваме от същото място.

Бени: Конкретните места се превърнаха в нещо, с което съвременната ни поезия борави много смело. Картите й стават много ясно очертани, и в тази книга се разхождаме между улица “Пипериче 24” и едно балийско село. Различен ли е гласът ти когато говориш за път и когато говориш за твоите вътрешни пространства? По какъв начин?

Много от тези стихотворения са писани по летища и самолети, в хотелски стаи и гари. За мен пътуването винаги е едно време, в което не можеш да правиш много други неща - да, можеш да работиш, да се обадиш на някого, но си някъде далеч и това дава възможност за отделяне. 

Различен е гласът ми, но в пътя винаги присъстват нашите вътрешни пространства; където и да отидем, носим себе си и е невъзможно да преживеем, което и да е място, без човека, който сме. Затова и Пипериче 24 и балийското село не биха били толкова значими без онова, което им придавам чрез желанието си да ги запазя. И на малката улица на село, и в мегаполисите е онзи човек, който ще обича и двете. И онова дете, което играе на улицата, копнее за пътя, но и онзи на пътя копнее за дома.

Бени: Коя ти е любимата част от творческия процес - писането, редактирането, работата по книгата, социалните мрежи?

Определено писането… това остава и винаги ще бъде най-любимата ми част от творческия процес. Затова и я има тази книга - не защото мога да пиша добре, а защото не мога да не пиша - осъзнах го в период от живота си, в който дори отричах писането на поезия, мислейки го за не-достатъчно достойно, добро. И когато осъзнаеш, че просто мисълта ти тече така, че няма значение къде се намираш или в какво обкръжение си, спираш да бягаш от себе си. Доротея Василева беше писала едни много хубави думи за това, че най-после няма нужда да си друг. Така се чувствам с писането.

Бени: Имаш ли дефиниция за поезия?

Онова, което ме изважда от ежедневното и в същото време – прибира у дома; това, без което светът би бил невъзможен.

По мои наблюдения, ти си изключително задълбочен читател на поезия. Какво мислиш, че носи четенето на поезия? Кои са поетичните гласове, без които не можеш?

В последните години много чета Рутхер Копланд и той за мен е много любопитен автор с интереса си към съня, и неговата „Каквото казах, нека“ е книга, която буквално съм тикала в ръцете на приятели; следя и чета всичко, което издават Издателство Да и според мен там има съкровища - като португалската поезия, книгите на Цочо Бояджиев, Ани Илков, Никола Петров. Боряна Кацарска и нейната „Милост към езика“ ми е била настолна много-много дни. Често си препрочитам „Кого живея?“ на Костас Монтис и поезията на Фернандо Песоа.