Натежа ми небето

Натежа ми небето. Някак все ми е тъмно.

Вече тридесет пъти се опитвам да литна.

А небето ме гледа - така е намръщено,

че не дава дори да го питам за изгрева.

Аз му викам по име, а пък то се обръща.

Пита искам ли още във мен да се стъмва.

А  аз му разказвам как копнея за къща

и за няколко ситни мъниста от слънце.

Как събирам останки от малкото синьо

и се питам дали не е късно за връщане.

И преглъщам на хапки всичко горчиво,

докато съвсем не заприлича на дишане.

Натежа ми небето. Да вали, да се свършва.

Даже птиците вече ме забравиха, тихи.

А пък аз обещавам - след ден ще се върна.

Само нека веднъж да докосна звездите.