Беззаглавно

Слънцето сега е жълта люспа

от тялото на някоя проклета риба.

Отдавна ми се иска да се сгуша

при себе си, при теб. Че ме убива

пашкулчето, в което заживявам.

А всяка пеперуда е в очакване.

И как да дишам. Този свят е рана.

И рани са човешките ни вярвания.

Издъхва  тази мъничка вселена

и някак си е странно абортирала.

И мога само в синьото на вената

да разбера,  че някога съм дишала.

Пречупени през призма образи

са всичките ни чакания някъде,

където краят по начало с вятъра

опитва да изниже самотата ни. . .