Беззаглавно


Слънцето сега е жълта люспа
от тялото на някоя проклета риба.
Отдавна ми се иска да се сгуша
при себе си, при теб. Че ме убива
пашкулчето, в което заживявам.
А всяка пеперуда е в очакване.
И как да дишам. Този свят е рана.
И рани са човешките ни вярвания.
Издъхва  тази мъничка вселена
и някак си е странно абортирала.
И мога само в синьото на вената
да разбера,  че някога съм дишала.
Пречупени през призма образи
са всичките ни чакания някъде,
където краят по начало с вятъра
опитва да изниже самотата ни. . .

Коментари

Най-четени думи