Застой

Тежи ми твърде много, че те няма.

И чувството за нещо рано свършило.

Тежи ми, че човешката ни карма

те взе от мен, преди да сме се случили.

И може би до болка съм виновна,

щом вместо да изпомпва кръв сърцето ми,

съм спряла. . . Рано спряла, а те помня

един такъв, че нищо не усещам

от другото, което ми се случва.

И случва ли се другото изобщо?

Октомври е мъглив и страшно скучен,

когато няма с кой да бъде пролет.

И само този студ навън подсеща,

че може би живея по човешки.

И нищо друго, нищо. . .  даже хората 

не могат да ме върнат на планетата. . .

А вятърът ме драска по лицето,

забива се в очите  и разкъсва

балончетата,  дето предусещам,

че точно подир теб ще се разпръснат. . .