Ден трети

Когато Господ създаде звездите, аз се влюбих.

Аз не съм човек. Аз съм идея. Едва ден трети е и пред мен има само светлина и тъмнина, земя и небе. И тишина. Безкрайна тишина.

Не съществувам. Познавам само това, което е пред очите ми. Не знам какво предстои, не знам какво ще бъде създадено. Виждам други идеи около себе си, но те не могат да говорят и затова не знам какво мислят, че ще се случи. Може ли светът да остане такъв?

Седя на ръба на току-що създадено облаче. Уютно и пухкаво е. Не мога да го сравня с нищо друго, защото нищо друго не съм виждал и усещал. Никой не може да ме види, освен този, чийто ум ме е създал. Аз още не знам, че мястото ми не е на небето, че ми е отреден друг дом. Но оттук се вижда всичко. Може би заради това по-късно ще мечтая все за небето.

Пред мен има  простор, безкрайност. Красиво е, а толкова простичко. Погледът ми не може да обхване всичко. Тихо е и дори някак пусто. Единственият звук засега е този на водата. Светлината и тъмнината са тихи. Земята също мълчи. Водата единствена пее и то тихо, спокойно. Няма какво да я бунтува все още.

Има ден, и има нощ. Просторът е небе, сушата- земя, а водата- морета. Има трева семеносна и плодоносно дърво. Виждам как под лъчите на слънцето зреят плодове. Мечтая да ги откъсна и опитам. Виждам как дърветата разлистват своите клони. Виждам морето- тихо, спокойно. Любопитна съм. 

Тъмнината и светлината си приличат. И не могат едно без друго. Светлината е голямо, изгарящо топче. Опитам ли да го погледна, се чувствам сякаш ще ослепея. Пари, а в същото време ме гали. Светлина има през деня. Тогава познавам земята, моретата. Изучавам ги. И все не мога да ги преброя, и все не мога да ги обхвана. Светлината дава твърде много. Някои неща мога да видя само, когато е тъмно.  Тъмнината е нощта. Стъмни ли се, сякаш някой завива земята с дебело одеяло. След минути привиквам с мрака и виждам всичко с други очи. Тъмнината и светлината си приличат. И двете са всепрегръщащи, всеобхващащи. И двете по-късно ще заживеят в човека.

Иде ми да крещя, за да ме забележи Господ и по-скоро да ми даде живот. Жив  ли съм, се питам, щом само Той знае за мен.

Чудя се защо не ме направи човек. Аз още не знам какво е това човек, но искам да бъда. Всички в началото сме такива. Не подозирам дори, че има още много преди да се появя аз. Не подозирам, че трябва да бъде създаден свят, за да ме има, че Господ иска да направи земята най-красива за мен.

Ден трети. Пред  очите ми Бог създава слънцето, луната и звездите. Светлината и тъмнината придобиват свои образи, свои тела. Името на дневната светлина е Слънце. На нощната, която виждам за първи път- Луна. Брат и сестра ли са слънцето и луната? Мъж и жена? Аз още не знам какво е нито едно от двете, но знам, че са близки, неразделни. Чудя се откъде Бог събра толкова светлина и топлина, че да топлят и осветяват цялата земя. Колко обич и загриженост се крият в тях. Колко вяра, че има за кого да бъдат създадени.

Сега вече луната вълнува водата. Слънцето се заиграва със земята и заедно създават плодове. Виждам как всичко, направено от Бог си взаимодейства, слива се. Виждам вълни и те са красиви.

Господ създаде Слънцето, за да владее деня, луната- за да владее нощта. А звездите? Звездите защо са? Звездите малки луни ли са, питам се.  Красиво е. Толкова е красиво без човека. Толкова е чисто и недокоснато. Толкова е самотно.  За какво е  слънцето, ако го няма човека, който да стопли? За какво е луната, ако го няма човека да я съзерцава? За какво са звездите, ако го няма човека, за да се влюби в тях? Красиви, невидяни от никого тела. Не подозират колко много ще дадат на хората. Не подозират как ще заживеят в тях.

Звездите...Взирам се с часове в нощното небе и виждам различни фигури. Виждам неща, които още ги няма на земята. Измислям  си образи и разговарям с тях. Харесвам острите им ръбчета, силата, с която светят. Възхищавам им се колко са малки, а значими. Повече обичам нощта- толкова повече може да види една идея през нея. Идеята зрее на тъмно, под звездите.

Добре че няма кой да ме види- една идея,която разговаря с небесните тела. Нямам плът, тяло. Аз съм душевност и искам такава да остана. Не знам какво предстои, но вече има много, имам много.

Защото когато Господ създаде звездите, аз се влюбих.

И пламъкът в очите на хората беше създаден.