***


От бездни вече свят ми се завива.
От лабиринти, дето нямат изход.
От много хора, дето си отиват.
От малкото, което много искам.

От почва почва да ми прилошава -
пръстта е суха като пусто село.
От спомени човек се разболява.
Камбаните са чужди. А котелът

звъни от празнота като душата.
Огнището мълчи. Пустее дворът.
Къде са птиците, смехът, децата.
Къде е пролетта ни, босонога?

Защо са всички спомени по-тежки?
А люлякът лилав порязва остро?
На мравчица прилича днес човекът
сред толкова товари и въпроси. . .

Превръщаме се в нищо, нищо, нищо…
щом всичкото накрая отминава?
Но тука, под ребрата като птиче,
една безкрайност в мен остава.

Коментари

Най-четени думи