Същност

В чистотата на черното губя земята.
Тази крайност души, а е рано
да поспра и да питам къде си,
щом изобщо не ми се остава...
Щом луната е страшна измислица
и окото полека слепее,
някаква ябълка зрее в зеницата -
болката, непотребната...

В чистотата на бялото губя небето.

Тази крайност души, а е късно
да се върна и някак си да забравя,
че всичко докоснато ще изчезне,
щом слънцето е накриво рисувано
и щом сутрин ми е студено.
Човекът сам си е къща.

Сам си е същност.

И сам си е погребение...