непоказвани кадри, неразказвани думи

Някъде над океана

Много дълго отлагах да разкажа за едно пътуване. Вълнуващо и непознато, то живееше в мен без да мога да отсея най-ценното, най-истинското. Може би просто между ежедневните задачи не успявах да погледна отстрани на този полет над океана и оставените в мен отпечатъци. Това ме плашеше, защото спомените се изплъзваха като пясък между пръстите, щом идваха нови преживявания.

А на мен все ми се иска да мога да запазя най-важното и, щом затворя очи, да гo преживея отново.

Направих си труда да проверя, че разстоянието между София и Вашингтон е около 8000 км, макар цифрите никога да не са ме впечатлявали. Беше ми невероятно интересно да следя полета на екрана пред мен, виртуалното самолетче обикаляше Земята и показваше къде точно се движим. Очакваха ме още 6 полета, преди да се прибера. Вълнението ме гъделичкаше (като любопитство, което расте у мен и не ми дава мира) и ме караше да усещам живота по един непознат до този момент начин. Усещах го по ръцете си, които изтръпваха - всъщност дясната ми ръка си остана така месеци наред. Вълнение, вероятно, но пък хубаво.

Бях се запасила с книги и тефтери, сякаш отивах на почивка, без да отчета факта, че от вълнение няма да мога да фокусирам ума си над нищо. Вече дори не си спомням какво гледах, само знам, че осемте часа от Париж до Вашингтон минаха по-бързо отколкото очаквах, не написах нито дума, прочетох 2-3 страници, а през другото време умът ми опитваше да предвиди следващите часове на нов континент.

Пред обществена пералня в Остин, Тексас -
а това зад мен е машина за лед. 

Невъзможно е да побера в един пост всички преживявания за тези 20 дни в три американски щата. Но ще нахвърлям тук някои от любимите си снимки с кратки истории какво-къде. А когато дойде моментът, пак тук може би ще споделя и стихотворенията, които се крият в няколко тефтера.

Може би, защото в последните години опитвам да съм тук и сега, да преживявам момента, когато се случва, а не предварително, в месеците преди това гледах да не мисля, да не си представям. Разбира се, случваше се да се въртя в леглото до сутринта, мислейки си какво ще бъде. Но не бях подготвена за нищо и това е един от най-големите уроци тази година - както и да го разиграваш в ума си, нищо никога няма да се случи по този начин. И в това е красотата на живота. Другото е сценарий, написан от другиго за филм, в който не искам да играя.

Ако трябва да обобщя с няколко думи, бих казала, че Вашингтон е много европейски град, като изключим размерите на всичко. Напомня ми на Лондон - хората са забързани, костюмирани; ресторантите - пълни; по улиците е сравнително безопасно - дори се сприятелих с един колоездач на първия светофар, на който чаках да пресека. За съжаление, people are strange when you are a stranger и не помня името му, нито лицето му. Все пак благодаря, че ме придружи, докъдето трябваше да стигна. Сакурите бяха прекрасни - в началото на април хванах именно вълшебството им и закачих мартеничката си на една от тях до обелиска в National Mall.

 

Едно от най-любимите ми преживявания във Вашингтон си остава среднощната разходка из Georgetown и университета там, където богати студенти без фланелки тичаха наоколо, смеейки се, а библиотеката работи денонощно. На горната снимка съм пред легендарната  Riggs library - една от най-красивите и големи университетски библиотеки в света.

Атланта е взрив от противоположности - много богати и много бедни, квартали само за чернокожи, в които бяхме единствените бели и до които няма градски транспорт, квартали само за богати с милионни къщи; барове само за едните и ресторанти само за другите. Шокиращо беше за мен, че никой никъде не върви пеша, а аз исках да обходя града без значение от разстоянията.

Видях неща, които знам, че мога да видя само там, изслушах истории, които знам, че мога да чуя само там, преживях други, които никога никъде няма да повторя. Гледката от седемнадесетия етаж на хотела ми беше противоречива - от една страна светлините на големия град ме омагьосваха, а от друга - ужасно ми липсваше природа. Така и не разбрах защо наричат Атланта - "град в гора", а Джорджия - "the peachy state". Сигурно, защото никога не са били в България и не са виждали какво значи гора и как изглеждат сочните праскови, които се разтичат по брадичката, щом ги отхапеш.

The Vortex - едно от най-култовите места за бургери в Атланта, намира се в Little 5 Points - най-хипстърския квартал с много магазини втора ръка, музикални магазини за стари плочи, графити, крафт бира и странни хора.

Тук съм някъде в Edgewood, щур ден, не му бяха само цветовете шантави, но и за това друг път.

Остин от друга страна е изключително дружелюбен град - за всеки има по нещо! За мен беше истинско забавление, супер лудо място с много дух, стотици барове с жива музика, такоси, най-голямата популация на прилепи, страхотни графити и супер положителни хора. Започна със смях в една обществена пералня и историята на Маги и нейните 11 внучета.

Залезите бяха прекрасни, може би заради река Колорадо и всички местенца около нея, на които да разпуснеш. Тук с моята нова приятелка Алкисти водихме един от най-философските разговори в живота ми и никога няма да забравя сълзите в очите ни и онази прегръдка тип "не си сам". Но така е - човек, където и да пътува намира себе си...

Маги ни разказа, че хората често идват, само за да се снимат върху пералните. Ние не пропуснахме да го направим и не усетихме кога дрехите ни бяха готови. Качването върху толкова големи перални никак не е леко, повярвайте ми, и определено изисква да можеш да се смееш от сърце...

...после се навряхме и в количките, което беше не по-малко забавно. Не усетихме кога си тръгнахме с две торби току-що изпрани и изсушени дрехи. Сред преживяванията от живия живот в Америка се нарежда и ходенето на църква в неделя (в Атланта), хапването на street food във Вашингтон и наливната бира в Остин.

Austin, Texas - 6th street - тази улица е пълна със заведения с жива музика - затворена е от 5 следобед до сутринта, всякакви хора танцуват и пеят, влизат от бар в бар, полиция обикаля навсякъде, хора продават дрънкулки като навсякъде по света, всички разнасят розови кутии с понички Voodoo Doughnut.

Наричам горната снимка It was all a dream, защото и да искахме, нямаше как да излезем по-псайхаделик. 

People are strange на Doors ни преследваше през цялото пътуване - осъзнахме, че чуваме тази песен навсякъде в 5 сутринта на най-натовареното летище в света - Hartsfield–Jackson в Атланта, докато чакахме полета си за Тексас, аз прекарах 30 минути на опашка за кафе, което в крайна сметка се оказа глупава идея, защото дори не го изпих заради един забързан господин, който успя да се блъсне толкова силно в мен, че имах кафе дори по косата. 

Затова, когато видяхме този графит в East 6th street, нямаше как да не направим едно селфи. Добре де, по-скоро няколко размазани от смях снимки.

Най-голямата колония от прилепи в света над река Колорадо. Хиляди хора опитваха да запаметят момента.

 

Грузия, Казахстан, България, Гърция, а в P.F. Chang's беше доста вкусно.

На прибиране отворих въпрос за 16 000 паунда на Who Wants to Be a Millionaire? в самолета. За съжаление, не помня въпроса, а и бързах да "хвана" "успеха" си с камерата на телефона. 

Историите не свършват с това, но невъзможността на blogspot за хубава галерия ме побърква и затова ще запазя някои кадри за следващи публикации. Дано ми остане време някога отново да пиша и разказвам. 

“Вече не се опитвам да намеря Мястото, което ми принадлежи и на което аз принадлежа изцяло. Осъзнах, че това място съществува, но не като географско местоположение, а вътре в самата мен. Нося го със себе си, като паспорт, с който се връщам на стари места и откривам нови, а те - макар и за малко – стават мои и аз - тяхна.” ― Невена Дишлиева-Кръстева, Куфарът на брат ми: истории за пътя