Понеже има хора, които ме четат тук...

... да споделя, че моята приятелка Вида (внучка на Павел Вежинов и прекрасен човек) ме покани за модератор в Greenwich Book Club-а за българска литература. И аз като един обичащ думите човек първо се поколебах жестоко ще се справя ли, а после приех с охота. Не знам какво ще говоря, но избрах да е за една книга, която така омагьосва, че свят ти се завива.

 "Пътуване по посока на сянката" е първият и единствен засега роман на Яна Букова - преводач, поет, автор на разкази, човек на думите и финото преживяване на света. Не помня как ме намери тази книга, може би така както ни намира сянката ни, където и да отидем, но влюбването беше дълбоко и главозамайващо. Облаците ми изглеждаха други, земята ми говореше, слушах истории и се чудех истина ли са или измислица. Яна Букова пише както най-обичам - в транс, в едно дълбоко потъване на душата по стъпките на историите. Самата тя споделя, че разказите я водят и изискват от самата нея да ги разкаже. Аз вярвам в това писане и не смятам, че то отхвърля разума, нито пък разумното, структурирано писане това въвличане в литературата на вътрешния, душевен подтик да пишеш. Дори напротив - само този, който преживява през ума си света, може да го преживее и по онзи начин, който е над всичко.

Но няма да си хабя повече думите, защото трябва да кажа нещо и в неделя. Затова ако ви е поомръзнало от чай и одеяла, или просто много искате да се видим и да си говорим за книги - неделя, 25 ноември, 16 часа в Greenwich Book Center ще ме откриете с "Пътуване по посока на сянката" в ръце. Обещавам да не се червя прекалено, да не прекалявам с "ааа", "ъъъ", "ами", "еми" и други ненужности, и за тези два часа заедно да се гмурнем в големия разказ на Яна Букова.

"Беше от онези странни вечери с виолетово небе, когато имаш чувството, че над жуженето на града, малко над покривите, съществува някаква непробиваема тишина и всичко изглежда пълно със знаци."

„усещане за прозрение, което само полусъненият човек може да изпита, една непоклатима увереност, че светът се е подредил до най-малкото си случайно парченце, и всичко случило се досега, и всичко предстоящо са напълно оправдани.“

"Лятото раждаше обилно и без болка, светлината изпълваше и най-скритото ъгълче в стаите. Неделя напълня, походката ѝ стана плавна и уверена, косите ѝ пускаха искри в тъмното. Нощем къщата се тресеше до основите, сякаш в обстрелваха. Житото преливаше от нивите и задушаваше бурена. Някакви огромни жълти пеперуди размахваха с усилие крилете си, понесли тежките си гъсенични тела.... Лятото се протягаше, преливаше се в есента, увисваше както капката мед, готова да се отрони по средата на небцето, есен с ленивите звуци на падащите плодове и една все по-едра, кръгла като удивление луна, ухаеща над купите сено, докато някой не каза няколко думи."

“Милост”, повтори асистентът, обглеждайки внимателно думата и заедно с думата всичко, което се намираше пред очите му – масата с мушама на весели жълти карета, пепелникът с недобре загасената цигара, чашата с кафе, лактите си върху масата и главата си между дланите, и в главата думата милост. Милост: способността да бъдеш мил – на другите, на себе си, на Бога. Заради другите, заради себе си, заради Бога. Милостта от човек към човек е винаги любовен тригълник и единият му връх опира в небето. Да милееш за другите, да се умиляваш от себе си, да се умилкваш пред Бога. Милост, милосърдие, милозливост, милинки… Мисълта му се отклони в неизвестна посока и асистентът запали нова цигара.” Лица на глас: Яна Букова - "Пътуване по посока на сянката" from Public Republic on Vimeo.