Топлина, изплетена от спомени и бабини ръце

Миналата зима Александър Н. започна инициатива, която обичам и подкрепям не само с две ръце, но с цялата си душа, сърце и ум. В един супер студен януарски ден се впуснахме да снимаме ръчно изплетените от бабите шалове из мъглите на Витоша (аз, разбира се, не можех да си открия ръкавиците, за шапка да не говорим). Носът ми почервеня с първото преобличане на палто-яке. Непредвидено снежинките заваляха и започнаха да галят лицето ми. Мъглата беше толкова красива, магична в самотата си, в тишината, която обгръщаше думите и смеха ни. Снежинките покриваха косата и лицето ми, всичко побеляваше. И днес с първите снежинки се върнах някъде там между дърветата на онази събота и чашата топъл чай в ръцете си накрая.

И сега, когато гледам тези снимки, не усещам студ, а топлина.  Може би, защото шаловете и днес предават уюта на бабините ръце, които са вплели част от душите на жените, които ги създават. Те са весели баби с румени бузки, каквато аз никога не съм имала, защото моята баба е строга, но силна. Пак е топла, но не по онзи традиционен начин, аз приемам мъдростта ѝ, колкото и студена да е тя. Знам, че животът понякога те прави по-суров, отколкото трябва и ти се иска. Сега е на 90, непрекъснато нещо си шепти, изрича думи, които ние околните се опитваме да разберем или понякога просто коментира случващото се; плете терлици и когато мери, сваля единия си чорап. Сякаш всичко в този свят е по нейна мярка.

Но не пиша за баба ми, а за Plet, където баби плетки плетат, за да не измръзнем и тази зима. А понякога, за да ти е топло са достатъчни мисъл, спомен, мечта, фантазия, снежинка върху бузата, топъл шал, цветове, цветове в теб и отвън... 

Плаша се колко сме студени понякога, но тогава се хващам за някоя мисъл и политам. И сред тези мисли са ръцете, които плетат и разплитат, сякаш създават живот. Живот, който кой знае къде ще ни отведе, кой знае какъв път ще поеме. В този ден на прибиране от прясно натрупания сняг колата поднесе и за малко, наистина малко да се озовем в пропастта под нас. После пихме за това, че сме живи и топли, и тук, и себе си. Че си носим новите дрехи, шалове, криле; че ги превързваме, когато са ранени; че се осмеляваме да полетим отново. 

Пиша това, за да посрещна зимата по-топло, защото сива и студена, тя не е моя, носеща мирис на отдалеченост и тъга, с кратките часове на деня, в които едва си виждаме очите, с ледените целувки по пръстите и челото. 

P.S. Съвсем скоро ще разкажа моите причини да си вземете или подарите топъл шал, но тук при птиците и мечтите мога да си позволя една разходка на душата, а който умее да чете, ще открие посланието. И ето пак - как да не ти стане топло на душата, сякаш погален от любими ръце, благодарение на Plet.