Детелинов дъжд

Зеленото в очите ми узрява.
И всеки миг ще се разпукне.
Не са сълзи това. Не плача.
Тишината въздуха ще пръсне.
Не си усещам пръстите. Мълча.
И в друго тяло съществувам.
От болка се родих. Сега тежа
тон от спомени на мама.
Сега тежа като небе,
което без Атлас ще оцелее.

Като най- дъждовното дете.
Слънчогледи май слепеят.

Слънцето им бяга. В петък.
Бягат ми на мен мечтите.
Случилото се полека крета.
А аз се раждам. В детелини. . .