Най-добрите български стихотворения, които прочетох в последните 10 години

Да бъдеш едновременно и птицата, и размахът ѝ, и песента ѝ... това ми се струва, че само поезията го може.

И понеже сметнах за егоистично да пазя такива съкровища само за себе си, реших да ви споделя най-добрите български стихотворения, които прочетох в последните 10 години. Оказа се накрая, че съм избрала само "женска" поезия, съвсем не нарочно, не от женска солидарност и не защото няма добри мъже поети... просто това е най-доброто за мен. А и така си оставих вратичка някой следващ път да ви споделя втора порция от най-доброто.

За тези стихотворения нямаше нужда да отварям тефтери, не се питах - "как беше това стихотворение?", не търсих в Google - това са думите, които са в ума ми, които обичам. С тази публикация ви казвам - благодаря, а на тези, които ще четат за първи път - enjoy!

Елица Мавродинова

Крачка

Аз все по-често мисля за раздяла
със всичко, до което се докосвам:
с постелята на топлото ми тяло,
с опората на верните ми кости.
Все повече живот прекарвам някъде,
където няма стави и желания.
И,
благ като нектар от болка,
мракът
ме мами да остана...
да остана...
да нямам кръв,
да нямам глад и улица,
да нямам чаша, гняв и обещание.
И мракът,
изначален като нула,
ме моли да остана...
да остана.
Простете ми, недели и владетели,
дивани и комедии,
скандали, ракии и компромиси, простете ми.
Аз все по-честно мисля за раздяла.

... но каквото и да хванете от Елица, няма да сбъркате. Сред най-любимите ми са Атлас, Песничка за хората, Преследване, Искам дете...
Още от Елица Мавродинова

Боряна Нейкова

Куче

Не искам куче да имам
не искам нищо да имам
за кратко
а после да нямам
завинаги

Не искам куче в къщата
след кучето
                           къщата
е с едно куче по-празна
с едно куче по-чиста
с едно куче по-тиха

по-тъжна от всяка къща
без куче е онази
в която е имало куче
и думата „ново“ употребена за куче
е тъжна

не искам куче да имам
не искам нищо да имам

светът е напуснато място
където за кратко
е имало куче
а после завинаги няма

Нейната стихосбирка можете да откриете тук: Където за кратко е имало куче

Аксиния Михайлова

В петък вечер

В петък вечер
на път към дома,
където някой ме чака,
на раменете ми поникват крила
и ставам лястовица.
Птиците сигурно имат скрит
компас:
знаят с точност
в кой сезон да се завърнат,
къде е гнездото им.
Другите дни от седмицата,
когато извръщам глава,
за да попощя с човка
перата си,
на мястото на крилата
откривам само чуканчета,
бързам да ги покрия
с един от разноцветните си
шалове

никой да не разбере,
че съм забравила да летя.

Нещо от мен за Аксиния Михайлова  четете тук: Да си позволиш да живееш

Лилия Йовнова

* * *
Да има един човек, който така да го няма.
До чието име прибягваш,
когато е твърде късно и прекалено рано,
когато утайката на нощта се оцветява в изгрев,
когато не знаеш какво да правиш с ръцете си,
когато нямаш сили повече да споделиш.

Някой,
за когото щом говориш -
себе си разказваш.
Който беше малко по̀ човек от другите,
който те опомни, който те научи,
който също си тръгна,
но от когото разбра –
дори и любовта да не остане,
ти не си място, от което си е отишла.

Лилия Йовнова, освен че пише страхотно и е един от най-младите пишещи хора, които познавам, внася доза оригиналност с Визионери-те, на които си струва да хвърлите един поглед.

Елена Денева

Детско стихче

Аз много, много отдавна се питам
кой запалва светулките вечер,
охлювчето къде си държи очите
и защо на големите всичко им пречи.

Аз много отдавна задавам въпроси:
къде са реките от мед и мляко,
кой дава мириса на сенокоса,
защо на децата им казват „малки”?
Как летят цели щъркели без да падат?
Кой извива дъгата съвсем на дъгичка?
Как може някой човек да страда,
ако поне един друг го обича?

Аз много, много отдавна се чудя
кой на зайчето бяло чете?
Пожелавам си утре като се събудя
да порасна.
Тоест да стана дете.

Мая Дългъчева

Като мислиш за мен, си представяй пустиня, в която
под последната дюна набъбват сълзите на ручей,
куха суха пчела, прелетяла възможното лято,
с вледенено хоботче прашец от снежинките смуче,

ураган, метнал прашни чаршафи и духнал в небето,
мокро коте, което сънува, че вече е птиче
и гнездо със светулка на дъното - нощем да свети...
Или тъмната струйка кафе, очертала момиче...

Направи този жест - измисли ме с плитки катранени
с доверчиви зеници, които се учат да питат,
дай ми циганска баница, намажи ми със слюнка раните,
запали като празнични свещи край пътя липите...

Онзи живот, в който съмвам с кафе и компютър
или мръквам с два пръста водка без флирт, не е моят.
Той е сънят, в който само за кратко се лутам.
Само за кратко - додето ме сепне прибоят.

Затова, като мислиш за мен, си представяй чайка -
спи в камънака солен, в синевата живее
и сама си е път, и гнездо, и яйце, и майка,
а когато пищи, се заслушай - всъщност пее.

Като мислиш за мен... По-добре не мисли горчиво.
Слез на някоя схлупена гара и поръчай кафе със сметана,
почерпи цигането - така безпричинно щастливо...
Аз не зная кой влак да изпусна и кой да хвана.


Много ми се иска да спомена тук Катерина Стойкова, Мария Донева, Надежда Тодорова, Елица Стоянова, Атанаска Илинчева, Бистра Малинова, Виолета Христова - жени, чиито думи са толкова големи, че само чакат да бъдат открити и преживяни по техния уникален начин.

Коментари