Стихотворения, с които да се вдигнеш или няколко ежедневни вдъхновения

Отдавна си мисля за стихотворенията, които звучат в ума ми като мантри. Хората около мен ги чуват честичко, а аз винаги се шегувам, че за всяка ситуация имам стихотворение. И понеже понякога сама ги забравям, а имам нужда от вдъхновение, споделям с вас любимите си стихотворения, тези, които толкова много изживявам, че вече са част от мен, тези, които са ми помагали много пъти да излизам от бездни, тези, които ми носят светлина.

“Вдигнеш ли ръка, за да погалиш
разместваш въздуха
на цялата вселена.”
Борис Христов

Носете си новите дрехи, момчета!

Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем...
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим.

Не казвайте утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте утре ще бъдем честни!
Днес тихичко ще се проврем...
Носете си новите дрехи, момчета
Ходейки - падаме, сънувайки - мрем.

Не казвайте утре със вик на площада
ще кажа истината, после - на клада!
На клада, но утре, а днес потърпете.
Днес се налага да премълчим.
Носете си новите дрехи, момчета
Падаме, както ходим.
Умираме, както спим.

Стефан Цанев

 ДЪРВО НА ХЪЛМА

Да не забравям никога, че има

дърво на хълма -

някъде, далече,

където и да е - дърво без име,

сприятелено с идващите вечери.

Дърво на хълма.

То ще ми напомня

как будните очи в тревата скитат,

как в дълбините на нощта бездомна

поникват гласовете на щурците.

Дърво на хълма.

Нека ме обича

и не забравя никога за мене.

То е безименно, ще го наричам

търпение и тишина зелена.

Дърво - тъй стройна

плът на мисълта ми! -

стои на хълма, с облаците слято,

заслушано във приказките тъмни,

които му нашепва вятърът.

Иван Цанев

СТРАХ

Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори,
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да Виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали -
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва - ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце...

Иван Пейчев

Не искам никакъв език, не искам думи;
каква свещена разлика между човек и влюбен,
една красива стъпка като фрагмент от танц,
уста, зашита с миди в сребристорозов гланц.
Спокойно изживяване, надвечерни решения,
ръка с ръката сплавена, изчезващи съмнения.
Като води и камъни, като възход и падане
води ме, както казахме, без думи, без отлагане.
Напред, след туй наникъде, сред чуждото
                                                      хихикане
сами като поникнали под знаците химически
на въздух и на дъжд - монаси жънат ръж,
съблечени до кръста. А ние с теб разпръснати
жужим околовръст. Без думи сме -
разпънати на черния им кръст,
без дрехи като тях - съблечени до кръста.
Но още из полето сред жабешкото скерцо,
като че под сърцето ми - жънат единоверците,
но още в тази библия на кръглото пространство
черниците изписват безсмъртните си страници,
и още някой мисли, че може да възкръсне
и търпеливо чака живота да му втръсне...
Докато ти си тук,
докато ти си тука,
небето те затиска със синята си лупа.
И слънцето те грее с очи превъзпалени,
а ти си влюбен в някого,
но кой,
къде,
къде е? 

Ани Илков 

Махалото

А махалото … винаги се завръща.
Смехът непременно поглъща сълзите.
И пада коминът на старата къща
върху сърцето на победителя.
Смъртта е познат вехтошар -
животът е скитник …
В телцето на сляпа светулка
пърха понякога
нетърпението да си изгубен
в илюзията за по-нататък.
А смисълът неуморно играе -
мараня над телата ни ….
И махалото пак се завръща -
всяка сълза ще отиде на вятъра …
Стиснеш ли зъби, ще се прероди
в слюдата на усмивка.
Трябва само достатъчно да го искаш.
И много да те боли.

Виолета Христова