в какво се влюбих през март

Пролетта дойде - май това е най-хубавото, което може да се отбележи този март. Още в първите дни слънчевите лъчи донесоха доза топлина, достатъчна да си поемам въздух малко по-леко.

Не знам дали и вие сте така, но за мен времето понякога тече така, че един ден не е 24 часа, а поне 48. И все се чувствам, че нищо не съм свършила, а като се обърна назад се оказва, че греша ужасно. Ето и частица от нещата, които правих, харесах и обикнах този месец:

Книгите 

Не знам как успях да го направя, но прочетох повече книги от обикновено. Не знам и дали се дължи на организация на времето или просто на това, че случих на наистина прекрасни книги.

Първата беше „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл – професор по неврология и психиатрия във Виенския университет и основател на логотерапията – екзистенциална психотерапия, в основата на която е търсенето на смисъла в живота на всеки човек. Франкъл поднася по човешки начин преживяванията си в концентрационни лагери, където загиват всичките му близки, и духовните уроци, които научава, докато оцелява. Франкъл казва, че на човек може да се отнеме всичко, освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере своя собствен път.  

„Любовта е единственият начин да достигнеш до най-вътрешната част на личността на друго същество, до нейната сърцевина. Никой не може да осъзнае дълбоката същност на друго човешко същество, ако не го обича. Чрез своята любов той е в състояние да види същностните черти и особености на обикнатия човек и дори нещо повече – да съзре онова, което е заложено в него, което дори още не е осъществено, но би трябвало да бъде…“

Бележките ми по тази книга и цитатите, които препрочитам, са твърде много, за да ги споделя тук, но въобще не се чудете дали да я четете.

Втората книга, която прочетох е „Литературен обяд и други разкази“ на ирландската писателка Ейлиш ни Гуивна, която гостува в България по покана на ирландския посланик, и с която имах щастието да си поприказвам в Столична библиотека. Повече за книгата четете тук: Ирландски полъх и литературен обяд от Ейлиш ни Гуивна. 

На тръгване пък хвърлих един поглед от петия етаж на стълбището в библиотеката, а такива кадри винаги са ми харесвали, затова го запаметих, а пък от Програмата го включиха в един от броевете си този месец в класацията си #InstaSofia (даже според разни календари този ден се смята за Ден на поезията, а аз нямаше как да не открия някаква символика в това съвпадение).

Сред хубавите книги този месец е и "Мир вам" на Емилия Дворянова - дълбока, красива и поетична книга.

Морето и кучето

Разходка в началото на месеца до Варна успокои ума ми, който беше започнал да се гмурка в една голяма тъга. Но няма нещо, което да не лекува морето, особено в приятната компания на Арабела, която всеки път успява да ме разсмее с искрената си любов и лудост. Това малко същество стана на 1 година, и въпреки че вече е голяма, още ни се радва като пълно диваче и ни припомня колко е лесно да се радваш на малките неща.

Настъпването на пролетта в Балкана

Хванахме и настъпването на пролетта в Балкана със спонтанното решение да минем през Априлци за ден-два с приятели, току що завърнали се от своите Еразъм преживявания в Полша. Адски обичам да наблюдавам как слънцето се скрива зад високите дървета, обичам да вървя напред, да мълча, да чувствам свободата и тишината на Балкана. Понякога думи от стихотворения се разхождат в ума ми в тези моменти, понякога има музика, а понякога е просто такова каквото е и няма нужда от нищо друго.

Театърът и филмите 

Искам да отбележа специално "Бащата" - една постановка на Флориан Зелер под режисурата на Диана Добрева. Владо Пенев прави толкова искрена, чиста, човешка роля, че няма как да не преживееш искрено този час и половина в Народен театър. Именно такива постановки обичам - тъжни, ще каже някой, друг - депресиращи, а трети ще знае, че точно такъв е животът понякога. Или винаги. Спомените, въпросът кои сме ние, животът, който минава на лента, какво остава, какво забравяме, можем ли да запазим нещо и за къде - изобщо остава ли нещо след нас, всички тези въпроси останаха в съзнанието ми. Препоръчвам точно толкова колкото и "Жана'', отново с участието на Владо Пенев, отново в "Народен театър", която този месец смятам да гледам отново.

Успях да гледам и "Палачи" от Мартин МакДона в театър "София" и като фен на МакДона и черния му хумор, искрено се забавлявах. Актьорската игра е приятна, сценографията също, така че съветвам да му дадете шанс. Все още по-добре поставяни у нас за мен са "Пухеният" и "Ръкомахане в Спокан", но може би и доста по-мрачни от "Палачи"-те.

Сред филмите са "Зелената книга" и новият български сериал "Денят на бащата". Не знам дали има нужда да обяснявам защо си заслужават, но въобще не се колебайте да ги гледате.

Пловдив и залезите

Кратка разходка до Пловдив в рамките на командировка, определено беше едно от най-хубавите неща през този месец. Не бях посещавала Пловдив от 4 години и градът определено ми се стори променен, много арт, много раздвижен, всички хора бяха много мили, определено нямаше толкова напрежение колкото в София, а удоволствието да отидеш на работа пеша, без да се блъскаш с хора в метрото, е неописуемо. Едно от нещата, които най-много ми тежат тук, всъщност е именно цялото преживяване в градския транспорт, лудницата, нервността на всички хора. Затова често ми се иска да съм някъде другаде.

Освен това хванахме невероятен залез, а това само по себе си е щастие. Също адски се кефя, когато градската среда се променя по толкова модерен начин, запазвайки миналото. Дори една изоставена сграда е красива, когато някой се е постарал да вкара цвят в същността ѝ. В Пловдив всичко това носи страхотен дух.

Медено-розови нюанси на сдрачаване

В косите ми имаше медено-розови нюанси, които ми напомняха залезите на март, но си отидоха толкова бързо, колкото хубавите моменти. В крайна сметка всичко нематериално остава като отпечатък, а да мога да го оценя, е нещо, на което се уча ежедневно. И понеже най-важното е да правим това, което обичаме, това, което ни гъделичка и пази тези, които сме, завършвам с текст на Веселин Ханчев, който кънти в ума ми в последните дни.

Върху земя човек роден е.

Но той на нея е роден

небе да вижда и да стене,

загуби ли го някой ден,

да чува в нежностите къси,

в делата, в болката дошла,

не ударите на кръвта си,

а ударите на крила.

Върху земя човек роден е.

Но той на нея се роди

над себе си, непокорени,

да дири винаги звезди,

да ги достига и когато

до тях е стигнал, да скърби,

пак взрян в небето непознато

и смъртоносно може би.

Върху земя човек роден е.

Но той роден на нея бе

дори в пръстта, и на колене,

да има пак едно небе,

небе да има и тогава,

когато няма и очи,

сам в себе си да го създава,

когато то се заличи.

Веселин Ханчев, Земя и небе

Заслужава си отбелязването на завръщането на InGlobo - най-най-любимото ми списание, за един по-интелигентен свят с най-изпипания дизайн, на което се наслаждавам бавно и на глътки, а и заради ежедневната умора не успявам да чета повече. Но пък една традиция се завръща и искрено се радвам, че отново ще мога да го чета. 

Ако ви се споделя стихотворение, мисъл, сън, преживяване, ще се радвам да прочета.