2018 сбъднати желания, тъги и радости по пътя

Никога времето не е летяло така бързо както през изминалата година. Колкото и да ми се искаше да поспра и да погледна отстрани между единадесетте полета, мотивиращата ми работа, страничните проекти, които правя от сърце, срещите с изключителни хора, сватбите на любими приятели, концертите, които ме разтреперват и карат да пърхам от вълнение, книгите с поезия и бягствата сред природа, думи и изкуство, все не успявах да го направя както ми се искаше.

Дали се научих да летя? Не знам. Все още се случва да разпервам неправилно криле, в размаха си да раня някое клонче, нечия емоция; когато пък се пусна по течението - да падна или да се изгубя; понякога се налага да намаля височината и да се спусна в ниското, но пак съм себе си, а понякога да поискам повече отколкото мисля, че мога и да се извися. Разбира се, всичко това е невъзможно без хората в сърцето ми. Те сбъдват всеки полет, преди да съм повярвала, че ще се случи. Не казвам "до мен", защото разстоянията са незначителни, когато всичко е любов.

През тази година преживях неща, които никога не съм си представяла, че ще се случат - за хубаво и лошо. Грешките не са много, но са болезнени. Раните още стоят, себенаказването е убиващо на моменти. Дано уроците от тях си струват.

Много ми се искаше да опиша тази година - и все пак най-значимото няма да бъде открито тук. Просто то е толкова голямо, че не се побира в думи.

 

Януари започна неочаквано. Няма да забравя онзи първи работен ден за годината, в който се прибирах и мислех - какво ако? това, което искам да се случи, се случи наистина. И то се случи. Два месеца мълчах и не смеех да кажа на никого, че всъщност наистина заминавам и наистина съм единственият човек от България. Сякаш е нещо лошо и срамно, дори се чувствах неудобно на моменти, че съм избрана. Че може би в нещо съм добра и си струвам.

През този месец спечелих карта за метрото за един месец и си намерих някакви пари на улицата (даже не си спомням колко). Сестра ми беше потресена от късмета ми. А на мен все ми се струваше, че толкова хубаво не е на хубаво. Взех си визата толкова леко, все едно хляб купувам, четях, представях си какво ще бъде, докато всички около мен се суетяха за предстоящите сватби. От една - сватбите, на които бяхме покани, се оказаха три - но пък това са хубави поводи.

Четях Пабло Неруда и Елин Рахнев, снимах много у дома, разхождах се из мъглите, работихме повече по Plet, работихме много по Под моста, пишех истории, ходих на четене на Елин Рахнев и си припомних защо вече не участвам в такива събития - твърде много суета, от която нямам нужда. А думите са хубави и са дом, и са любов, и страст, и живот, и понякога няма нужда това да е показно. Даже напротив.

Февруари и март се изниха ужасяващо бързо. Ходих редовно на йога и пилатес, отпусках ума и тялото си, взимах интервюта с учители от Заедно в час, готвих и посрещах гости - бях влязла в някакъв свой ритъм, толкова подреден, но зареждащ, че чак не вярвах на себе си. Сега като си гледам тефтера наистина почти всеки ден сме посрещали гости. Откъде толкова енергия, не знам. Мило ми става как съм отбелязвала и дните, в които съм си купила ново цвете или денят, в който съм присадила всички цветя и съм ги изкарала отново на балкона. Присъстват и стихотворения като спасителни въжета от ежедневието -

Така съм създадена,

Че предпочитам

Да се усмихна, вместо да се намръщя,

Да погаля — вместо да ударя,

Да повярвам — щом ме погледнат в очите.

Станка Пенчева

Точно преди да замина имах невероятно вдъхновяваща среща с Майк Викинг и слушах Лара Фабиан на концерта ѝ в София. Хората пак ми се сърдеха, че не ми стига времето да обърна внимание на всички. Може би през новата година ще успея. А може би ще се науча още повече за какво и кого да пилея времето.

 

И после изведнъж бууум - полети и земетресения. Научих доста за себе си през това пътуване, но най-вече - ужасно вредно е да стоиш в комфортната си зона, защото всяко излизане от нея, е шок, който те измества от същността ти. Това ме плаши. Колкото и да бях удивена от себе си, че мога да се справя, толкова и бях уплашена аз ли съм това. Подкрепата на хората около мен - и у дома, и на работа, в един момент ми дотежа. Сякаш вярваха прекалено много в мен, а аз не вярвах на себе си, че го заслужавам. И сега не знам дали го заслужавам. 

Изслушах толкова много истории, че ако ги помнех, можех да напиша цяла книга; посетих най-големия аквариум в света; разхождах се из три щата; слушах лекции в три университета; бях на парти в типична американска къща с хора от суб-сахарска Африка, които виждаха за първи път сняг на 30 години и то в края на март, и то във Вашингтон; съвсем си мислех, че ще умра на няколко пъти; наслаждавах се на времето сама, разхождах се сама, снимах, пиех кафе, говорих си с непознати, разглеждах книжарници и купувах книги на поразия, сякаш имам цялата сила на света и няма никакъв проблем общият ми багаж да тежи колкото мен самата. Преживях 11 полета - нечетен брой, вероятно съм останала някъде без да знам или поне част от мен е изпуснала полета наобратно.

После се прибрах и копнеех да гледам залезите и да си оставя време да настигна душата си, която сякаш летеше и падаше, издигаше се и потъваше.  Няма по-велик художник от природата, затова и там се спасявах. В небесните картини, които попивах с очи. Някъде там се изгубих и не знаех дали изобщо заслужавам случващото се. И тогава получих един от най-милите жестове през живота си от хора, които имаха само едно общо помежду си - обичта и доверието ми. Някои от тях казаха, че с годините ставам по-мъдра и тази мъдрост носи известна тъга, но въпреки това не губя светлината си. Силно се надявам, че е така. Именно те ме върнаха в център, за да се усмихна пак. И исках да прегръщам, да мълча и да слушам всичките им тревоги, радости и страхове. И да им дам мъничко светлина.

 

После чух няколко пъти "Да", прегръщах приятели, смях се и танцувах, душата ми пееше до сутринта. После някой пак каза - искам да те чета! и аз се обърнах към думите. И ме публикуваха в списание, и изписвах тефтери, на моменти само рисувах, и пътувах сама, и лежах на тревата, и гледах облаците. И това беше достатъчно да съм себе си.

А есента дойде безумно красива - влюбих се отново. Всяко листо ми се струваше най-красивото на света, събирах ги и ги носех вкъщи, рисувах ги, изписвах ги, исках просто да запазя тази есенна топлина завинаги в сърцето си! Писах! И се връщах към себе си. Книгите, които прочетох, не бяха много и повечето препрочитах за втори-трети път- сред тях са "Балада за Георг Хених" и "Пътуване по посока на сянката", "Алексис Зорбас" и "Вътрешната стая", няколко пъти прелиствах отново и "Нощен влак за Лисабон" (оставям тук няколко любими цитата), и всички тези книги съм аз, и обичам от цялото си сърце. 

„Онзи, който наистина иска да знае кой е, трябва да бъде неуморен, фанатичен събирач на разочарования.“

„Не пилей времето си, направи от него нещо, което си заслужава. Но какво значи нещо, което си заслужава? Най-сетне да пристъпиш към осъществяването на дълго хранени желания. Да разрушиш заблудата, че по-късно все ще се намери време за тях. Да направиш дълго бленуваното пътешествие, да научиш още този език, да прочетеш онези книги, да си купиш това бижу. Да не пропуснеш самия себе си.“

 

Октомври беше Италия, вкусна храна, разходки, докато не ни заболят краката, няколко стари приятелства, няколко нови картини, нов цвят на косата, смях до сълзи сред листата,  плануване на ново пътуване и работа, работа! Няколко пъти исках да спра времето, да замръзне, да застине в един миг, в който да отдъхна. От очаквания и представи, които ме задушават. Че трябва да съм някоя, а аз не съм. Че трябва да кажа еди какво си, а аз не го правя. Че трябва да се държа по един начин, а аз го правя по друг. 

Вече не искам всеки да ме вижда. Стига ми аз да знам коя съм. Преди вярвах, че най-малкото, което си дължим един на друг в този крив свят, е искреност. Сега знам, че не е така. Защото не всеки заслужава същността ни и понякога да спестиш усмивката или историята си, е акт на себезапазване. Аз не искам да се разпилея из хора, за които това, което е значимо за мен, е смешно и незначително.

 

Ноември донесе думите, старо, гъделичкащо чувство, което ме кара да съм жива, сънища, в които танцувам, музика, която ме преражда. Често нямам нужда от нищо друго. Тук е началото на един курс по изкуство, няколко споделени мига, които просто исках да преживея и мисълта за декември. Спрях да се обяснявам и да се чувствам длъжна. Често се сещам за Зорбас, който казва - Защо! Защо! Не може ли най-сетне човек да направи нещо и без защо? Ей тъй, за кеф. И започнах да правя неща, които ми носят радост.

 

През декември любовта бе Бет Харт, разпродадени шалове, събитие с хора от цял свят в Братислава, разходки из Виена, топло вино, изкуство! и ръчно правени красоти. Тази година осъзнах, че съм човекът, който с лекота ще даде всичките си пари за билети, но не и за вещи, че предпочитам да отида на концерт, вместо да дам парите си за някое заведение, да подкрепя творчеството на някого пред това да се затрупвам с еднакви и безсмислени предмети. Като цяло и никога не съм се привързвала към материалното. Само онова, което не мога да докосна, ми създава истинска зависимост.

По традиция винаги избирам дума за отминалата година, но тази не мога. Защото тази година е 2018 сбъднати желания, тъги, прегръдки, мечти, полети, приятелства, книги, върхове, облаци, залези и изгреви, които вече са част от това, което съм. Между Вашингтон, Атланта, Остин, Халкидики, Солун, Пиза, Флоренция, Венеция, Братислава и Виена, Априлци, Варна, Созопол, Костенец и няколко малки селца, в които гледахме звездите, няколко хижи, но не колкото ми се иска, пясъкът по кожата ми и новите хора в сърцето ми от цял свят, се надявам, че останах себе си. Че нищо не успя да промени същността ми, ядрото ми.

И както казва любимият ми Иван Ланджев, който чета тези дни - каквото досега е оцеляло,

то е късно да умре. И нека живее в мен.

Весела Коледа! Бъдете здрави. Пак ще ви/си пожелая време. Време за себе си, за мечтите, за доброто, за поезията, която ме държи за ръка и ми припомня коя съм, време за топлина. Време да поспрете и да повярвате, че можете.