Nowhere

Къде е вратата, с която затварям
душата на своето изгубено тяло?
Къде са ми думите, дето спасяват,
когато вали тишина на парцали?
Къде са ми дните- лабиринти безкрайни,
в които се губя и чезна във времето?
И смисъл, и хора- частички от цяло,
с които насън разговарям отнесено...
Животът пред мене тича задъхано.
Стени и прозорци попиват надежди.

И чезне във бяло това, дето струва.
Каквото държим е студено.

Сега се пречиствам.Вратата я няма.
Светът е във тялото временно.
Каквото потърся, ще намеря тогава,
когато прогледна от бездната…
Тогава и краят ще значи спасение,
ръбът ще е порта към другото.
Високото плаши.В дълбокото чезна.
А в нищото се загубвам.