Стъклото

Животът  п о н я к о г а преминава през нас като влак.

Пътувам.

Тракането и полюшването на влака винаги са ми действали приспиващо. Опряла съм чело на прозореца и лицето ми се отразява в стъклото. Никак не обичам огледалата, но прозорците са друго нещо. В зависимост от разположението си, виждам различни неща. Стъклото може да ме направи по-красива или по-грозна. Мога да си избера каква да бъда. Стъклото може да ме пореже. Да ме превърне в себе си. В чупливост. Да ме опази. Прозорецът е моето огледало към себе си, към света, към крачките, които правя.  Пътят ме показва  в различни ъгли.  Може би съм само силует. Или само тяло. Или пък нито едно от двете.

Всеки момент, в който  се погледна, се чувствам  д р у г а. Но друга не означава чужда, непозната. Всяка една друга съм аз. И не се страхувам от това. Различни мисли пътуват в главата ми заедно с това масивно, железно тяло. Сещам се за Алиса и за това, че няма значение кой път ще поемеш, когато знаеш къде искаш да стигнеш. Знам ли къде искам да стигна?

Б е з б р о й  въпроси с изчакващи отговори.  .  .

Първо съм любопитна. Като всеки пътуващ в началото. Седя и гледам през прозореца. Моето място ли е това? Моята земя? Колкото красоти виждам, толкова и черно, болно, мръсно.  Не гледам в силуета си в стъклото,  но се виждам. Не ми е нужно да се взирам. Не искам да се взирам. От взиране се ослепява. Виждам се зелена, просторна, скалиста на места, назъбена, наранена от хора,небесно синя, буйна като река. Толкова много възможности да бъда  н е щ о.

Остава само да си избера.

След това оглеждам седящите около мен. Майка с дете, дядо с бастун и бели мустаци, две жени, които не спират да си говорят. Вратата е леко притворена и през пролуката виждам коридора, в който също има пътници. Нашата цел е различна. Но човешките очи също могат да бъдат  о г л е д а л о.  През пролуките можем да видим най-много.

И  н и к о г  а не знаеш какво си оставил отсреща. Н и к о г а.

Дядото спи, диша шумно. Главата му се полюшва.  Погледът ми се спира само на него. Възрастните хора винаги са събуждали едно неописуемо чувство у мен. Очите им са бездни, в които се изгубвам, набраздените им лица са техните животи, ръцете им са изпълнени с поети пътища, любов, отпечатъци. Мога да ги гледам с часове и да си представям как са живели.  Изведнъж дядото започва да бълнува, да говори несвързано. Гласът му ме стряска и аз спирам да измислям живота му. От някои неща никога не можеш да избягаш, казва.  Достатъчно ми е да разбера. Сега разбирам защо така силно е стиснал в ръцете си  н е з а б р а в к  и.

Спомням си дядо. В дните преди да си отиде, душата му се мъчеше да се откъсне, сигурна съм. Бълнуваше също като дядото, с когото пътувам. Спомняше си. Искам да се кача на столчето да си измия ръцете.  Дядо е дете. Тухла по тухла строя къща. Един ден реката ги отнася всичките. Започва от начало. Сам. С двете си ръце. Елено, подай ми хляба. Дядо е мъж. Дядо е син, брат, съпруг, любим, баща. Колко много неща ще бъда през живота си.

Дядо гледа пчели. Вади мед. Десетки кошери в двора ни. Веднъж една пчела ме ужилва по устната и аз започвам да плача. Люлката  е моята утеха. Сядам и се засилвам колкото мога. Отправям поглед през дупките на асмата. Чувствам се сякаш ще изкоча през тях и сърцето ми всеки момент ще се пръсне от вълнение. Искам да се кача точно на онзи облак, който втори ден стои над мен.  Това е най-хубавото огледало, което съм виждала. Виждам себе си. Виждам небето. И знам- друг път няма да има за мен.  През деня ще съм птица, за да не ме погълне бездната на земята.

Скоро пристигам. Продължавам да се гледам в стъклото. Няма време за чернови. До кога ще пишеш чернови? До кога ще летиш? До кога ще се криеш в думите? Виждам сълзите на дядо, докато потъва в думите ми. Стига с това небе. Виж земята. В земята тупти с ъ р ц е. Обичай го.

Това, което животът е направил от тебе, същото ли е като това, което ти си направил от живота си?  Керана Ангелова във влака. Редове, които чувствам с цялото си същество. Поглеждам през прозореца и през единственото съществуващо за мен огледало виждам синьото небе и птица, която се рее.

И знам

животът направи от мен птица, а аз направих от земята небе.

Думите се стичат по стъклото и се размиват. Нямат значение. От думите боли. Пристигам там, където винаги съм искала да бъда.