Отвъд

По света има толкова любов, колкото сърца, е написал Толстой.

Аз си мисля, че по света може би има толкова истина и  толкова лъжа, колкото гледни точки. 

Неделя. Ранен следобяд.

Вървиш по тротоара към градинката на Народния театър. Времето е слънчево, температурата над  20 градуса. Несъмнено е топло. Всичко цъфти. Хората са пролетни. Ведро настроение струи отвсякъде. Срещу теб върви жена със закопчано догоре палто и шал. „В тази жега с палто” - си мислиш, но ти не знаеш, че тя е дошла в четири сутринта с влака от Варна, за да чака ред пред  кабинета на частен лекар  и е събрала толкова студ и страх за живота си, че слънчевите лъчи въобще не стигат до нея. Не знаеш, че една зима живее в нея. Защото пролетта е пред очите ти.

Неделя ранен следобяд. Вървиш по тротоара.

Срещу теб вървят хора. Несъмнено всички са хора. Един усмихнат мъж си тананика песента, която ехти в слушалките на телефона му. Едно момиче почти се блъска в теб, унесено в мислите си. Една възрастна жена те спира и те моли да й помогнеш да пресече улицата.

Ти не знаеш, че усмихнатият мъж вчера е убил човек, но не съзнава какво е направил, защото е психично болен. Не знаеш , че момичето има видения в будно състояние и тялото й служи само, за да я придържа близо до земята. Иначе не е тук. Ако се обърнеш в този миг след нея, може и да е изчезнала. Не знаеш, че възрастната жена не помни нито дома си, нито децата си, нито живота си. И тя не е тук. Несъмнено са живи, но никой от тях не живее този живот.

Неделя. Ранен следобяд.

Пътувам в метрото и блуждая. Още много хора несъмнено пътуват с мен. Всички ли отиваме нанякъде? Всеки ли знае посоката си? Аз ги виждам и знам, че е истина. Двойка слепи, момче и момиче се качват на следваща метростанция  и мълчаливо се прегръщат, сякаш са едно. Аз ги виждам и съм сигурна, че ги има и че са заедно. Те обаче не се виждат, но значи ли това, че не е истина любовта им, лъжа ли е, че ги има? Моята истина има очи. Тяхната истина има сърца.

Неделя. Истината е, че има слънце.

За едно момче обаче е абсолютен студ.Побиват го тръпки. Самотно е. Скарал се е с близък човек. Как може така, какъв е тоя живот, защо никой не вижда какво правиш за него, какво даваш за него? Истината не е ли очевидна? Най- добрият приятел е и най- голям враг на някого. Това какво означава- приятел ли е той или враг? Кое е истината и кое лъжата? 

Неделя. Вървиш по тротоара.

Красива жена върви срещу теб. Топлият пролет вятър полюшва красивата й  нова рокля. Видимо се вълнува . Мислиш си колко е разсеяна, защото за малко не я блъсва кола, докато пресича,  тананикайки си.  Ти не знаеш, че има среща с мъжа, когото обича. Срещу  нея  вървят много хора. Тя несъмнено върви обратно на посоката на движение на хора и автомобили. Но грешна ли е посоката, щом върви към този , когото обича?

Неделя. Ранен следобяд.

Деца играят в близкия парк. Жужат като пчели. Пространство на малки зъбки, ръце, крачета. Омазани муцунки със сладолед. Рая казва, че Деси я бутнала в пясъка.  Тръшка се, че не може така. Мама не й вярва. Защото истината е, че Деси не би го направила. Рая знае, че е истина. Обаче Деси отрича. Мама обаче не знае, че Рая е близнала от близалката на Деси и двете се спречкали.  Истината се крие в слънчевите лъчи.  Може би само разцъфтелите дърветата знаят.

Неделя. Вървя и мечтая.

Срещам дядо Добри. Стои прав пред църквата „Свети Седмочисленици“ с чашка в ръка, а хората направо кръжат около него. Много спират , за да пуснат по стотинка. Други- му целуват ръка. Трети, спират просто, за да побъбрят с него. Други, също очевидно също просещи, отиват  при него, казват му нещо, а той бърка в чашката и им дава от събраните  стотинки...
Дядо Добри твори добро. Несъмнено. Аз го виждам и съм сигурна, че е истински. Виждам и другите, но знам, че са лъжа.

Неделя е.

За мен истината е,  че събирам птици в съзнанието си. Полети. Синева. За друг ще бъде лъжа. Нещо измислено.

Лъжата е, че не знам какво е лъжа. Нито кое е обратното на нея. За друг ще бъде истина.

Истината е, че не искам лъжата.

Лъжата е, че тя не съществува.