Неми очи

Ние сме прашинки .

Във безкрая.

Раняваме се от думи.

И растем от надежди.

И от малки щастливи моменти.

Пътувам и блуждая в празното пространство. Това са може би едни от малкото минути, в които не мисля. Долавям, обаче, други светове.Чувам разговори, срещам погледи. Дори не е нарочно.

Виждала съм хора да плачат, да спят, да се смеят, да говорят по телефона, да четат, да се блъскат, да седят, да се карат, да се обичат.

Толкова много нюанси. Смесване на прашинките. Без да искаме, даже.

Имам любими герои. И дори са истински.

Нали знаете как разни картини се запечатват в съзнанието ни? Мисля си, че никога не се забравят. И дано да е така.

Тази картина е без цветове. И в същото време най- цветната.

Не беше никакъв ден. Може би дори беше вторник. Той винаги е никакъв.

ТЕ бяха различни.  Никога през живота си не бях виждала хора ,които  се държат така  един с друг. Всяка крачка беше сякаш в синхрон, той непрекъснато я милваше по ръцете, тя го докосваше с устни. Не говореха. Приличаха на сенки. Направени от восък. Като свещи. Които горят. Светеха.

И огън несъмнено имаше. И топлеше отвъд сетивата им.

И двамата бяха слепи.

Пътувам и блуждая в пространството.

Значи това е любов.  Не им трябват очи, не им трябват дрехи, бижута, не ги интересува как изглеждат в очите на другите. Какви са. Защото го знаят. Сетивност отвъд. Споделеност до край.

А ние  сме прашинки.

От безкрая.

Раняваме се от думи.

И растем от надежди.

И от малки щастливи моменти.

В които да изпиташ чуждото щастие, е по- силно от личните емоции.

В които да излезеш отвъд собствените си стени, значи да живееш.