Лятото на думите - любимо от юни, 2026

Парадоксално лятото е времето, в което чета много повече. Започнат ли да нарастват дните, имам повече енергия, все по-рядко заспивам на дивана или докато приспивам, и ми се чете... А книги - да искаш! Последните две години прочетох едни от най-добрите книги именно лятото - едно блажено време, в което бяхме само ние тримата в голяма част от времето, без срещи и Тиймс и очаквания да изпълня годишни цели, и сега съм любопитна дали ще успея да му се насладя, вече тотално влязла в работния ритъм. Той обаче ме мотивира да прекарвам много повече време в реалността, отколкото дигитално и при всеки възможен момент да чета. 

Напоследък все по-често говоря с различни хора за блоговете и изобщо за четенето на по-дълги текстове онлайн. Инстаграм определено ни научи да четем бързо, да нямаме търпение, а и може би дори да пишем така. 

Каквото и да кажа, го чувствам някак задъхано, сякаш няма време, сякаш няма кой да ме слуша/чете толкова. Меря всяка дума като изкусен шивач. И винаги нещо остава недоизказано. 

Връщам се тук, защото мога да си позволя да пиша по-дълго и да се вайкам, че още не съм преместила блога на по-уютно място, и може би ако имам по-хубав сайт, ще публикувам по-често. Разбира се, знам, че това са глупости. 

Юни беше пълен с добри книги - започна във Велико Търново с фестивала за поезия Отблизо, за който си донесох половината библиотека, защото много искам книгите ми да са подписани. Живея с искрената радост, че споделяме едно време с толкова талантливи поети и въобще не ме е срам да съм фен, да пиша по няколко думи, когато задъхано чета и препрочитам стихотворенията им, да се възхищавам, неприкрито да се удивлявам от начина, по който някое стихотворение ми влияе. „Да ти бъда тяло“ на Албена Тодорова, „Град на изчезващи видове“ на Илияна Генова, „Небесни тела“ на Доротея Василева, „Аз бях и сянка, и гора“ на Стефан Радев (боже, каква книга!) – препрочетох и преживях отново. Благодаря на всички замесени да го има ОТБЛИЗО - фестивал за съвременна българска поезия, а ако другото лято ви е любопитно да послушате разговори със съвременни български автори - търсете програмата и направете една разходка до Велико Търново.

Още там зачетох и тотално се влюбих в сборника с разкази „Бягащият човек - от Маратон до Марс“ на @icupublishing 🤍 веднага ми стана любим и още веднъж се възхитих на Невена за способността да събира хора и истории („Истории от 90-те“, „Бащите не си отиват“ и „Куфарът на брат ми“ са едни от най-любимите ми книги изобщо)! Не съм бягала от гимназията, но бягането ме вълнува (може би основно метафорично), имам щастието да се възхищавам отблизо на хора, които бягат по маратони, а след тези разкази мисля, че разбирам по-добре движението и поривите да бягаш. Искаше ми се да препрочитам пак и пак, да отбелязвам, да снимам - толкова красиви думи има вътре. Кой знае? Може и аз да започна да бягам. Кефя се, че вече успях да запаля няколко човека да ги прочетат и знам, че предстоят още, защото така се случи, че ще мога да говоря повече за тези разкази съвсем скоро. Тук съм оставила някои цитати: Казвам си, че всичко това е само един момент във времето...

Паралелно слушах Невена при Стефан Русинов в Бележка под линия за преводите и издаването, и се върнах към Чувствителният подкаст, чиито епизоди изслушах миналото лято, докато четях Анима на Капка Касабова. 🤍Пирин ми остана като мечта и някак, когато имам възможност да се описвам през желанията си за бъдещи преживявания, срещите с планината са неизменно там. 

Между тази и следващата книга се включих в едно любопитно събитие - Found poetry, Поезия (без) рамка, водено от психолога и арт-терапевт Ирена Лазарова. Следващото събитие е на 16.07 и можете да се запишете тук: вдъхнови се. Изненадващо за мен в този процес открих думи, които много силно ми въздействаха - като писмо от миналото. Едно от стихотворенията оставих на Ирена, а тя закачи в кабинета си - едно съвършено място, в което всяка рамка разказва истории, приласкава и те приема с всички ръбчета, такъв, какъвто си. Повечето за методите ѝ на работа има тук: https://irenalazarova.space/

По време на събитието отново си мислех за това, че сякаш най-важното в този живот, е да дадеш пространство... пространство да създаваш, да бъдеш; пространство за другия да сподели и да бъде себе си. Понякога в желанието си и старанието си да сме емпатични, задушаваме със собствените си истории и точно както можеш да преполееш цвете, изглежда можеш да прекалиш и с търсенето на близост. През годините с мен си нося думи от приятел и още търся баланса - За да има равновесие, трябва да има пространство.

Малко преди това получих за първи път от много, много време насам картичка по пощата - супер много се вълнувах, защото с Деспа не се познаваме лично, но тя е от хората, които си поръча Песента на бързолетите във Великобритания и в някакъв момент ми показа, че... ами просто когато нещо не се случва значи не ти е важно. Nobody is too busy. Именно Деспа ми разказа за изложба, която е посетила - Erasing to create на италианския поет Emilio Isgrò. И с това някак се завъртя една вълна от - какво можеш да си вземеш от чуждите истории? можеш ли да погледнеш по-дълбоко, отвъд текста, който е пред теб? можеш ли да видиш зад думите? 

Isgrò’s erasure of text reflects an enduring conviction that meaning lies buried beneath layers of information, ideology and convention... As the artist himself has asserted, the process of Cancellatura "does not destroy but creates; it does not censor but reveals.

Преди години Наталия Иванова правеше такава blackout poetry, и макар да съм чела - никога не бях опитвала. В последните години обаче ми е истински любопитно да се предизвиквам с различни форми на създаване. И всъщност след 2-3-тата страница и текстове, които създавах, започнах наистина да виждам себе си, започнах наистина да се откривам.

А по темата за писмата... 

За около десетина дни успях да прочета „Писмата“ на Вирджиния Евънс - откъде да започна с тази книга? Няколко човека ми писаха, че им напомня за мен и беше неизбежно да я прочета. Освен че с главната героиня - Сибил, сме родени на една дата, преди няколко години посетих Анаполис - един град, който определено не е сред популярните американски дестинации, но преживяванията ми там ми позволиха да се свържа още по-дълбоко с книгата (дори през спомените за известните кюфтенца от раци и гледките от пристанището). 

Рано сутрин преди целодневната конференция излизах да се разхождам около езерото до хотела - Lake Kittamaqundi, и срещата ми с една сърничка ми остана дълбоко в сърцето. Усещането да си на напълно ново и непознато място напълно сам дава една възможност да се видиш по различен начин. 

Но да се върнем на книгата - писмата са любимата ми форма на комуникация и все повече осъзнавам, че не са адекватен формат на инстантното време, в което живеем, в което на почит са кратките форми, или най-добре - избягването на комуникация. Опитът на Сибил да търси по-дълбоко свързане през тях, а и да запази, изкаже, преживее... онова, което е невъзможно да се преживее, ми донесе уют и истинска читателска радост. Изключително ми хареса как е изграден романът през различната комуникация и в нито един момент не ми стана скучно или досадно - напротив, нямах търпение да отгърна на следващата страница и да прочета следващото писмо. 

Разбирам напълно написаните и неизпратени думи, загубата на зрението, човешките решения и съжаления. Интересно е с колко различни хора общуваме, но как дори в най-техничното писмо можеш да изразиш себе си, а също и колко писма остават неизпратени. Гледах интервю с Вирджиния Евънс, в което разказва, че Сибил всъщност е много самотна, защото цялата ѝ комуникация преминава в писма - реално контактите ѝ наживо са много малко, а загубата на зрението още повече допринася за това. 

Това е първият роман на писателката и много ми допада самата тя - с цялата си неувереност и дълбока искреност, с която говори за писането. Литературните препратки в романа са истинско удоволствие, а това, че точно след нея зачетох Казуо Ишигуро някак създаде още по-дълбока връзка с книгата, защото обожавам как едно нещо води до друго, да помня връзките между нещата. С нетърпение ще очаквам следващите ѝ романи, и ще стискам палци на всяка нова книга да четем същите думи за благодарност (истински се припознах в тях). Стефи Калчева разказва в отзива си за книгата, че Вирджиния разчистила дрешника на мъжа си, сложила едно бюро вътре и пишела всеки ден преди работа. 

Какво още? През този месец прочетох „Винаги умира някой друг“ на Димана Йорданова (силно препоръчвам!), успях да отида на премиерата на новата книга на Зорница Иванова  „Студена земя“ и нямам търпение да я прочета. Тази вечер дочитам „Искам да се обадя на майка по телефона“ на Мария Донева и „Полюсът на живота“ на Христо Мухтанов. Чета  „Клара и слънцето“ и изпитвам радост, че все още има хора, които се сещат за мен, свръзват думи и истории със същността ми, и така успяваме да се срещнем отново през пространство и време, радости и тревоги.