какво остана от февруари, 2019

Залез над Костенец

Здравейте, читатели, които по някаква причина наминавате тук, я да летим заедно, я да падаме. Признавам, че февруари беше доста труден и осъзнавам, че това не е никак добро начало, което да ви задържи да четете. Но пък много ми се иска да запазя този блог такъв какъвто винаги е бил, каквото и да се случва - искрен и дори наивен. И пълен с безсмислена информация.
Признавам, че през този месец енергията ми падаше неимоверно и нямах никакво желание за нищичко - от ядене до каквото и да е приятна дейност за разсейване на ума. Апатията е страшно нещо. Като включим и това, че бях болна половината месец и променливостта на времето, липсата ми на енергия е поне мъничко разбираема. Просто исках да спя, завита през глава. Сигурно всеки има такива моменти. Като тегля чертата обаче, има някои истински щастливи момента - частички, мигове, които светят като светулки в тъмното и така ме преведоха до края на малкия Сечко.

Ако ви се споделя, може да ми разкажете в края на поста как вие се справяте с такива моменти - винаги е интересно и полезно да се прочете/чуе и друга история.

• Пътуване до Костенец

Отсеченият вече бор

През февруари имах щастието, шанса и късмета да пътувам два пъти до Костенец (родното място на майка ми) - за мъничко, но достатъчно да заредя батериите и да се върна към себе си.

Всъщност усещанията ми за това място и цялата носталгия, която ме гони, заслужават отделен пост, който подготвям вече две седмици и не знам дали изобщо ще публикувам, но все пак - това място е моето островче свобода.

Когато бях дете, не минаваше и месец без да отидем до Костенец при баба и дядо. Всяка зима разходката до хижа Гургулица беше задължителна, а спускането със шейните на връщане - най-голямата забава. Може би сме били на 3-4 години със сестра ми, когато за първи път отидохме до хижата.

Кошерите на дядо ми/вече без пчели

Помня колко ни боляха крачетата от студ, както и въпросите ни на всеки завой "стигнахме ли?". Още тогава осъзнавах връзката ни с природата и по детски се радвах на високите иглолистни дървета. А какъв сняг имаше само!

Билковият чай в хижата носеше не само ароматът на планината, но и едно успокоение. Щом стигнехме вкъщи, пълнехме легени с гореща вода, за да стоплим крачетата и хапвахме филийки, препечени на печката, с домашна шарена сол... Дядо и баба бяха наоколо, къщата - топла, пламъчетата от огъня танцуваха по тавана, всичко беше тук и сега, безстрашно и такова каквото може да бъде само в детството...

Лятото пък беше пълно с разходки, пикници в гората и в малката къщичка, която имахме, откъсната от селото, ядене на плодове на корем от дървета и храсти, легнали върху тревата, вадене на мед, люлки и игри... 

Споделям ви няколко снимки от албумите на баба ми и дядо ми, в които обожавам да се гмуркам - времето спира и черно-белите снимки ме пренасят в едно друго време, някъде там с тях, на море за първи и единствен път, на ливади с приятели, на сватби на познати и далечни, в гората, пред новата къща... или просто у дома. 

 

Интересно е и, че там винаги успявам да уловя най-красивите залези - обикновено след дъжд дали заради планината, дали заради енергията на мястото, в небето винаги рисува най-изкусният художник и аз всеки път затаявам дъх, сякаш е първият залез, който виждам.

Ето и няколко снимки от гората, у дома и на разходка из розови храсти с децата. Честно казано адски обичам тези уловени моменти, макар и направени с телефон, защото ми носят атмосферата на мига, в който никога няма да имаме шанса да се върнем, който е бил такъв само и единствено там и точно в този момент.

По пътя за  х. Гургулица/ Диляна на 4 и баба ми на 89 (2018г.)/Розите

• Йога в събота сутрин

Натрупаната умора през седмицата обикновено опитвам да прогоня с проспиване на събота и неделя, но напоследък реших, че една доста по-добра идея е прекарването на събота сутрин в разходка и йога - така виждам града в различен ритъм от делничния, имам мотивация да стана в някакво нормално време, давам енергия и удоволствие на тялото си, а то заслужава, и когато се прибера, имам цялото време на света за нещата, които искам да свърша.

Yoga Mandala е прекрасно местенце, което препоръчвам на всички, които искат да разпуснат физически и психически, било и просто с чаша чай и книжка в уютния им дом. Аз съм фен на часовете с Деси (Mukha), защото ми дават това, което търся за ума и тялото си, и знам, че съм прекарала истински стойностно време. Обикновено на прибиране ходя пеша до вкъщи или взимам трамвая, купувам ябълки и обикалям пазарчето с цветя винаги с едно и също любопитство - да, никога не ми омръзва и се сещам за цветята на малката Ида, и танцувам с тях. 

• Скицник и разходки в неделя

По време на една разходка в неделя, обикаляхме отново няколко книжарници, но този път се прибрах със скицник вместо с книга. Сега прекарвам малкото си свободно време вечер в драсканици, които обаче ми носят извънредно удоволствие и успокоение на ума. Това в комбинация с някой подкаст или любима музика, ми помага да "изключа".

За съжаление отново не съм толкова последователна колкото ми се иска, но все пак е добро начало. Освен това си взех няколко книги просто ей така - обикновено не купувам нещо, ако нямам извънредна нужда от него и книги, ако нямам времето да ги прочета веднага, но много ми се прииска да имам "Човекът в търсене на смисъл" на Виктор Франкъл и "Пътуване с лек багаж" на Туве Янсон. Сега чета Франкъл и определено мога да кажа, че има защо тази малка книжка да е ценена толкова високо. Повече вероятно ще разкажа следващия месец.

• Разказите на Георги Томов от сборника "Всичките дни"

Разказите на Георги Томов се оказаха истинско удоволствие и се радвам, че избрах да говоря за тях на литературния клуб в Greenwich Book Center.

Макар да не се събрахме толкова хора колкото ми се искаше, срещата беше приятна, а Георги Томов разказа чудесни истории. Да говориш за истински смислена българска литература несъмнено е огромно предизвикателство и всеки път се притеснявам като пред изпит. Разбира се, в това няма никакъв смисъл и очаквам с нетърпение деня, в който няма да съм уплашено зайче, а хората, дошли на клуба, са прочели книгата и можем да проведем истински смислена дискусия.

Държа да отбележа, че Георги Томов е писател, който умее да разказва историите от живота - привилегия, която не всеки има. Разказите му са човешки - на моменти забавни, на моменти умиляващи, друг път - толкова реални, че загорчава. С удоволствие ще прочета и романите му - "Розариум" и "Докато дишам", а първият му сборник с разкази - "Не беше тук и си отиде" - ще препрочета.  През март четем и обсъждаме "Мир вам" на Емилия Дворянова, а мястото е същото - Greenwich Book Center.

• Барети и къдрици

Не съм голям фен на шапките, а и не се увличам особено по аксесоари - обичам семплите неща и всичко, което нося, се брои на пръстите на ръцете ми. Не се затрупвам с вещи и не обичам да имам десетки бижута, не ми трябват и не ми носят никакво удоволствие. Всичко, което имам, е пропито от сантимента на случки, места и хора, които държа да нося с мен.

Обаче баретата се оказа аксесоар, който нося с удоволствие и който доста пасва на усещането ми за самата мен напоследък. Кофти е, че я носи в комбинация с уморени очи, но това е положението. 

• Фотографиите на Синди Шърман

  

  Untitled Film Still, #15 

  Адски се впечатлих и изкефих на фотографиите на Синди Шърман - американска фотографка и режисьорка, известна със своите концептуални портрети. Вдъхновена от филми, списания, рекламата, развитието на интернет и историята на изкуството, Шърман става особено популярна през 80-те със серия свои портрети много преди селфи културата да ни завладее. Влизайки в най-различни роли, Шърман е фотограф, модел, гримьор и стилист, оставяйки изключително важни за модерното изкуство произведения.
  
  Това, което прави несъмнено критикува наложените от обществото социални роли, осмива ги и ги поставя на фокус. За мен лично серията Untitled Film Stills е феноменално добра, и не само изследва женствеността и женската роля в обществото, но и поставя въпроси, чиито отговори търсим и до днес.
  
  

  

  Untitled Film Still, #81

   

“I like making images that from a distance seem kind of seductive, colorful, luscious and engaging, and then you realize what you're looking at is something totally opposite. It seems boring to me to pursue the typical idea of beauty, because that is the easiest and the most obvious way to see the world. It's more challenging to look at the other side.” 

“I feel I’m anonymous in my work. When I look at the pictures, I never see myself; they aren’t self-portraits. Sometimes I disappear.”

• Случайните срещи, които се оказват не съвсем случайни 

  Ще завърша с това, че каквото трябва да се случи, се случва, каквото и да ни спира, каквито и стени да имаме в ума си, както и да опитваме да го избегнем с оправдания - че сме изморени, че не му е времето, че не е важно какво искаме. И е страхотно, и е вдъхновящо, и е като измислено и в същото време - най-истинско.
  
  Ако сте стигнали до края, благодаря, че правите писането в този блог едно от смислените неща без значение кой месец сме.  Вероятно пак изпускам нещо важно, но освен че е 1 през нощта в момента, в който завършвам поста, този път истински прекалих с дължината. Лека нощ! И цветен март - нека ви донесе поне нещичко, което да остане.