Вечният Виктор Пасков



Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента… вероятно то е било обагрено с някакви багри — но какви?

Съществуват ли още такива багри?

В момента, в който пиша тези редове, навън ръми ситно: късна есенна вечер. Срещуположните блокове изглеждат лилави в мръсносивата мъгла. От време на време долу спира рейс, с отварящо-затваряща се врата. В стаята пълзят сенки, но сянката на Георг Хених не е между тях. Никога не съм усещал самотата тъй силно., „Балада за Георг Хених“

Отдавна не съм наминавала тук, но за Пасков си заслужа да се пише и говори максимално. Ако въобще човек може да намери подходящите думи, ако въобще може да изрази дори частица от емоциите, които предизвиква творчеството му.

Рядко се запалвам безумно по нещо. Нямам един единствен любим автор, нито книга, нито филм. Е, може би понякога слушам една и съща песен дни наред (или месеци). Не обичам окулторяването, не намирам за нужно да поставяме на пиедестал каквото и да е. Опитвам да приемам изкуството, а и живота с отворени сетива, искрено, човешки. Без рамки, претенции и очаквания.

Може би затова има няколко книги и автори, които обаче са успявали да ме накарат да говоря за тях като свръх-литература, да тикам книгите им в ръцете на другите, да заживявам в света им и да го правя част от същността си. Виктор Пасков е един от тях. Няколко пъти съм опитвала да изразя впечатленията си, вероятно толкова съм се проваляла.

При първи прочит на новелите на Пасков, бях толкова впечатлена, че дни наред ги сънувах. Сънувах се участник в тях, сънувах думите. После напълно естествено подхванах Германия, мръсна приказка” - четях задъхано, исках още и още от тази литература. След това Балада за Георг Хених” - плачех и препрочитах. Това навярно е най-красивата българска книга. Повече можете да научите тук: Вечнията Виктор Пасков между баладата и мръсната приказка


Четете Виктор Пасков, подарявайте Виктор Пасков, пазете Виктор Пасков. Не всичко е музика и не всичко е мръсно, но едно е сигурно – всичко е любов.

Коментари