Сърце(вина)

Как намаляват с времето някои желания, това си мисля напоследък. Как закърняват инстинкти. Но по-хубавото е как някои неща никога не се променят. 

Започнах този блог с пост всяка седмица и голяма част от стихотворенията и мислите ми така и не останаха запечатани в този виртуален дом. После започнах да публикувам все по-рядко, а след това и да пиша. Онази гъделичкаща нужда на върха на пръстите и на ръба на сърцето ми изчезна.

Колкото повече се случваше, толкова по-малко исках да пиша, да разказвам, да говоря. Колкото повече имах да разкажа, толкова по-бял оставаше белият лист.

Но все по-често сънувам думи. Появяват се винаги в онези най-тъмни часове на нощта, когато можем да видим звездите. Пулсират в ума ми, все повече сякаш в ума, отколкото в сърцето. Нямам сили да ги запиша, казвам си, че няма как да не ги помня сутринта. Но щом отворя очи и подхвана ежедневните задачи, няма и следа от тях. 

Спомних си снощните, благодарение на един искрен и спонтанен разговор с цветен човек. Това, което исках да оставя тук е, че все по-често мисля как една част в нас никога не се променя. За ядрото, за нашата сърцевина. Осъзнах го отдавна, знаех, че каквото и да се случва нещо в мен никога няма да си отиде. 

И всички ние сме планети, малки вселени, които строят високи сгради на своята планета или озеленяват, запълват празнините с море или висини, но опитват всячески да запазят, а понякога и да скрият това ядро. 

Много е хубаво, когато срещнем общуване, което руши всичко това, колкото и красиво да е то, колкото и впечатляващи да сме на повърхността. 

И е много хубаво да си пазим сърцевината - било то и с няколко нахвърляни думи на белия лист.