Стъкълца

Пред мен празнотата се пуква на части.
Забива парченца в зениците черни.
Каквото изплаках сега ме причаква
от мен да си вземе каквото не чезне,
каквото остава след края на всичко,
след хора, съдби и сърца споделени.
Остава ми нещо. Остава ми всичко,
което посято във мене живее.
Което, подобно кокиче, причаква
една пролет няма, сама и различна.
На слънцето вярва. Ужасно му вярва.
И друго не чака и друго не иска.
Пред мен тишината се пуква на части.
Забива стъкла във очите зелени.
Не ми се очаква, защото не вярвам,
че някой във мен ще намери спасение...