***

Къде е вратата, с която затварям
душата на своето изгубено тяло,
къде са ми думите, с които спасявам,
когато вали тишина на парцали?
Къде са ми дните- лабиринти безкрайни,
в които се губя и чезнат във времето
и смисъл, и хора- частички от цяло,
с които насън разговарям отнесено...
Животът пред мен тича задъхано.
Стени и прозорци попиват надежди.

И чезне във бяло това, дето струва.
Каквото държим е само тленно.
Сега се пречиствам.Вратата я няма.
Живее вечното във тялото временно.
Каквото потърся, ще намеря тогава,
когато погледна от своята бездна,
когато краят ще значи спасение
и този ръб ще е порта към другото.
Високото плаши.В дълбокото чезна.
И се сбъдвам себе си. И се сбъдвам намерена.

Коментари

Най-четени думи