Съживяване на блога

Някъде там - между думите за работа, думите в тефтера с to-do list-а, думите към себе си и думите към другите, думите за поезията кротко наблюдаваха случващото се. Една чаша вино и няколко нахвърляни мисли върху бял лист с молив (!) (кой ли пише още с молив) днес ме предизвикаха да се върна в това небе, в което растях с хаотичността на поетичния си свят.

Не знам дали някога съм казвала на някого, че от вкъщи чувам тракането на влаковете в далечината. Обичам го, защото ми припомня за Пътя. Всички сме на него, всички вървим. Звучи Norah Jones, Cigarettes after sex, понякога Jeff Buckley. Лятото е в разгара си. Различно, както всяка година.

Поспирам и се радвам на малките радости. Отстрани все изглежда, че бързам. Всъщност никога не пропускам да си дам онова време за себе си, онзи миг тишина, в който всичко, което чувам и слушам е вътрешният ми свят.

Не съм чела книги почти цяла година, не съм написала дори ред поезия. Продадох книгите си благотворително, а все още ме търсят по различни поводи за поезията ми. Кога умират думите? Знам, че някъде винаги ще има дори само един единствен човек, който все пак, все още ще ги чете. Той ги пази живи.

Пътувам обаче с отворен ум, с отворено сърце. Радвам се, страхувам се, впечатлявам се. Мисля как да пазя себе си обаче - без резки движения, без излишни думи. Защото... "няма други".